— В случая парите са без значение, аз съм насреща. В края на краищата ти си единственото ми дете!
Марсел и Жанет пиха по един аперитив с компанията и обещаха отново да им гостуват. Поздравиха Шарло, целунаха Жюлиет и кимнаха на Мартин и Луи.
— Както виждаш, и мен не ме носят в сърцата си — успокояваше Мартин Луи, — само дето по отношение на мен винаги е било така!
— Нали точно заради такива като тях си решила да се ометеш толкова далече — пошегува се той.
Мартин бе решила да замине в края на годината. Телевизионното й послание остана без отклик. Няма да си прекарам живота да го чакам, повтаряше си тя, за да си дава кураж. Направих глупост, но си платих за нея, минало-заминало, точка.
Не желаеше да се скапва от угризения, нито да изпада в самосъжаление. Най-много от всичко искаше да стане нормална, каквато си беше преди. Случваше се да се събуди посред нощ от почукване по стъклото на прозореца. Сигурно само така й се струваше, защото Шоколад спокойно си спеше. Няма да се върне, няма да се върне. Престани да си мечтаеш, девойко, повтаряше си тя, увивайки се плътно в завивките.
Един ден отиде с Шоколад до Питивие и майка й й каза, че някакъв младеж я търсил по телефона.
— Младеж, какъв младеж?
— Нямам представа.
— Но нали сте говорили… той какво каза? — попита Мартин изнервено.
— Говорихме. Каза: „Мартин там ли е?“.
— И после?
— Отвърнах, че те няма.
— И това ли беше всичко?
— Да. Бързах, трябваше да отида в пералнята преди обяд.
— О, не — изплака Мартин. — Как можа! Ами ако е звънял Ришар…
— Не познавам приятелите ти. Пак ще се обади, не се тревожи!
— Направо не мога да повярвам! — избухна Мартин. — Всички знаят моята история, показват ме по телевизията, пишат по вестниците, а собствената ми майка затваря телефона и ме успокоява, че той пак щял да се обади.
Внезапно усети да се връща цялата й ненавист към покритата с мушама маса, към гърмящия телевизор, към четирите стаички, към примирението на родителите й и сляпата им вяра в повелите на Партията. Всичко това я изпълваше с ярост. Идеше й да дръпне покривката, да разтърси майка си, да си го изкара на букета от изкуствени рози, украсил бюфета.
Възпря я единствено уплашеното изражение на майка й. Предпочете да излезе, тряскайки вратата. Тя изобщо не разбира. Безсмислено е да се опитвам да й обяснявам. По-добре се разбира с Жоел, двете си говорят за марки паркетин или за програмата на телевизията!
Друг един мъж пък се обади на Мартин — инспектор Ескула. Покани я да го посети в кабинета му на седми юли в петнайсет часа.
Мартин отиде, силно заинтригувана. Какво ли иска от мен, нищо лошо не съм направила. В полицейския кабинет изскочиха старите й страхове от времето, когато малката Мартин крадеше в магазините. Помисли си дори, че може да е нещо свързано с Ришар, но отхвърли тази мисъл и го изчака да заговори.
На излизане си каза, че би предпочела хиляди пъти да я беше извикал за това, че е свила някоя вълнена шапка или тостер.
— Смятаме, че знаем кой е убиецът — заяви инспектор Ескула. — Благодарение на приятелката ви Бенедикт. Проучихме собствениците на мерцедеси в околността под претекст, че има фабричен дефект в двигателя, и в една от колите открихме косми, които биха могли да бъдат на близначките Лантие. Той е млад мъж, женен отскоро, несполучлив брак.
— Познавам ли го? — прекъсна го Мартин.
— Чакайте сега…
— Кой е?
— Чакайте малко, ви казвам. Проследихме го и открихме, че се навърта около сестра ви. Изненадахме го няколкократно, докато правеше опити да я доближи. За щастие, тя не го подозира. Очевидно целта му е отмъщение и сестра ви е идеалната мишена.
— Говорихте ли с нея?
— Не, ще бъде прекалено рисковано. Тя все още е разстроена и може да се паникьоса. Не искам той да се усъмни. Искам да го пипна на местопрестъплението.
— На местопрестъплението?
— Точно така. Сестра ви ще ни помогне да го примамим.
— Нямате право да постъпвате по този начин!