— Вижте, ако нямате нищо против, ще дам петстотин франка за селската каса — предложи той.
И понеже оня си траеше, Луи уточни:
— Петдесет хиляди стари франка.
Стиснаха си ръцете. Селският глашатай грабна фунията, метна се на колелото и се зае да разгласява празничната програма за 13 и 14 юли. Съобщи и за поканата на Жюлиет до всички жиренци.
— По случай празника госпожица Жюлиет, внучката на госпожа Миняр, ще почерпи по чаша вино.
Къщата придобиваше вид. Една стая беше почистена, подът бетониран, загладен, стените с гипсова шпакловка — белосани.
Това е то щастието, мислеше си Жюлиет и погледът й се местеше от къщата към Мартин и Луи, към Шарло и градината. Човек трудно си го представя, но всичките му мечти са свързани с него. Изпитва го в най-невероятни моменти, на най-различни места… Окъпано от спокойна и нежна светлина като тази привечер, смътно, но въпреки всичко присъстващо, усещане за покой, който бавно се спуска, обгръща ме и ми дава сила… Или концентрирано и силно, като при подписването на договора между Виртел и Шарло, чувство за пълноценен живот, за постигната победа… Щастието е летливо вещество. Кацва за миг, колкото да го зърнеш, и пак полита във въздуха. Поемаш дълбоко въздух, разтваряш гърди, казваш си „добре съм“, но ако направиш опит да пресъздадеш това блажено състояние, виждаш, че не успяваш. Щастието не вярва на изтърканите образи, представи, идеи и бързо-бързо се изпарява, плюе си на петите…
— Къде ще спят Бенедикт и Емил? — попита Луи.
— В красивата стая — отвърна Жюлиет, преливаща от щастие и от желание да го дарява с пълни шепи.
— Жалко за хубавото легло — отвърна Луи. — Да го сефтоса двойка, дето хич я няма по тази част.
Бенедикт и Емил пристигнаха на 13-и сутринта от Париж, все още възбудени от оживлението в столицата. Емил се успокои, зървайки телевизора — щеше да следи размириците в Лондондери. Бенедикт донесе дебел бежов килим, подарък за новия дом.
Жюлиет ги заведе в отредената за тях стая. Емил се тръшна на леглото и отскочи един-два пъти, вторачен в Бенедикт, която отклони поглед.
— Имам да ти разказвам толкова неща — започна развълнувано Бенедикт. — Низо си подаде оставката… Откакто баба му почина, той се държи много странно. Щял да пише роман, така се говори.
— Много добре — отговори Жюлиет.
— Глупава постъпка — намеси се Емил. — Преспокойно можеше да прави и двете неща. Чудя се от какво ще живее.
— Баба му била оставила платна на стари майстори — обясни Бенедикт. — Винаги може да ги продаде.
— Както и да е, той не ставаше за журналист — заключи Емил. — Е, каква е програмата за вечерта?
Вечерта присъстваха с цялото село на факелното шествие, след което се преместиха на разклона на пътя между Жирен и Жермон, откъдето можеха да се насладят на фойерверките. По-късно на селския площад имаше бал и всички танцуваха под звуците на акордеона.
— Покани Мартин — пошушна Жюлиет на Луи.
— Не мога, обещах първия танц на Маргьорит.
По случай празника Маргьорит се беше накъдрила на ситно и бе прекалила с брилянтина.
— Блести, създава празнично настроение — обясни тя на Луи. — Понеже съм много дребна, трябва да бъда двойно по-красива.
Кръгла и топчеста, тя беше висока метър и петдесет и тежеше шейсет кила.
И понеже ритъмът се ускори, го предупреди: „Не ме изпускайте, иначе ще се изтърколя“. Луи се изкикоти.
— Вие поне нямате комплекси!
— Още една измислица на парижанин! На село нямаме време за такива работи. Коя е вашата изгора?
— Моята какво?
— Вашата изгора. Вашето момиче де.
— Аха… Жюлиет.
— Така си мислех, защото Мартин е много тъжна. А пък с вас на човек не му остава време да се отегчава.
Тя се засмя и лицето й се сбръчка като повехнала ябълка. В очите й припламнаха закачливи искри.
— Ако решите да отделите малко място за зеленчуци в дъното на градината, само ми кажете, ще се погрижа, тъкмо ще си докарам някоя пара.
— За това трябва да поговорите с Жюлиет, Маргьорит, тя е собственицата.
Тя извърна глава и в носа го удари силна миризма на брилянтин.
— Приятелката ми, Моник, млекарката — посочи тя с брадичка една брюнетка. — Продава гъсто и мазно мляко, като го сварите, се получава един пръст каймак.