— Я ми кажете, Маргьорит, как става така, че кравите пасат само трева, а дават гъсто и мазно мляко?
— Знам ли…
Не знаеше. А Луи от дете си задаваше този въпрос. Подозираше, че кравите ядат децата си, теленцата. Беше прекарал доста нощи да ги следи в опит да ги пипне на местопрестъплението.
Танцът свърши. Маргьорит си оправи блузата и си приглади косата. Луи отиде при Жюлиет и Мартин на бюфета. Жюлиет беше зачервена и задъхана, Мартин — по-скоро посърнала и мрачна.
— Искаш ли да танцуваш — попита я Луи.
— Не.
Луи настоя.
— Не настоявай, Луи, моля те…
Луи се обърна и прегърна Жюлиет. Двамата се отдалечиха. В непрогледната нощна тъма светеше само квадратът, образуван от оркестъра и оградения с лампички дансинг. Покрай него се мяркаха загадъчни сенки, тъмни петна и по-нататък се открояваше друг ярък квадрат: паркингът. Възрастните обитатели на селото, забили дръжките на лампионите в земята, наблюдаваха как танцуват младите.
Оркестърът поде „Капри, всичко свърши, Капри, градът на първата ми любов…“ и Мартин се замисли за Ришар. Първата ми любов… Двойките се завъртяха, момичетата, увиснали на врата на партньорите си, момчетата, сложили ръце на ханша на момичетата.
— Един танц?
Мартин се извърна стреснато. Бишо…
— Не ме ли помниш?
— Да, да, разбира се, че те помня, просто ме уплаши… тоест… изненадана съм.
Той се усмихваше. Тя тръсна глава, не можеше да го погледне в очите. Потърси с поглед инспектора и хората му.
— Чакаш ли някого?
— Не. Да. Тоест…
— Ще танцуваме ли?
Смесиха се с танцуващите. Жюлиет ги забеляза и вдигна палец победоносно, наклони се към Луи и му пошушна нещо. Луи се изправи и смигна съзаклятнически на Мартин.
Глупаци, каза си тя.
Страхуваше се.
Преди три дни инспектор Ескула я предупреди, че капанът ще щракне на 13-и вечерта, по време на танците в Жирен. Един инспектор получи задача да пофлиртува с жената на Бишо и да я убеди да дойде на бала с мъжа си. Мартин се обади на Жоел.
Жоел се дърпаше. Рьоне ненавиждал подобни вечеринки. А тя не искаше да отиде сама.
— Ела с Гладис. Толкова ще ми бъде приятно. Ще ти покажа къщата. Искам да ни посъветваш за някои неща.
Най-накрая Жоел отстъпи и се съгласи.
Бишо не умееше да танцува, не спазваше такта, кичурът коса все така му падаше в очите и той машинално го отмяташе. Ноздрите му се издуваха като на жребец, надушил вятъра.
Мартин полагаше всички усилия, за да не се покаже прекалено скована или враждебна, но влажната й длан непрекъснато се изплъзваше от ръката на Бишо.
— Без жена си ли дойде?
— Не, с нея съм, но тя е по-нататък.
— Бебето добре ли е?
— Да…
„Никога вече няма да отидем там, където ми каза «обичам те», никога вече, нали така реши…“
Най-сетне успя да зърне Ескула. Застанал под едно дърво редом с един инспектор в розова риза. Той й махна леко и тя се отпусна. По гърба й потта се спускаше на вадички. Отпусна се на рамото на Бишо… За секунда, после внезапно се отдръпна.
Той я изгледа, учуден.
— Лошо ли ти е?
— Не… не.
Той стисна китката й, сякаш се готвеше да й премери пулса. Тя го погледна — непохватен и недодялан селянин с хубава усмивка. Притесни се. Не може да е той.
— Ти каква кола караш? — попита тя.
— Мерцедес, защо?
— Просто така.
Тази песен край няма… Взря се в тълпата, търсеше Гладис или Жоел. Не ги откри.
— Чакаш ли някого? — отново попита той.
— Не. Никого.
— Щото непрекъснато шариш с очи.
Точно в този момент видя Гладис и Жоел. Танцуваха заедно. Гладис водеше и жвакаше дъвка. Забелязаха Мартин и дойдоха по-близо.
— Ужасно са отегчителни тези селски танци — заяви Гладис, като си вееше с чантичката си.
— Нали дойдохме, за да ти доставим удоволствие — прекъсна я Жоел. — О, виж ти, привет, Анри!
Мартин видя как ноздрите на Бишо потрепериха.
— Само ми кажи кога искаш да отидем да разгледаме къщата… щото не ми се ще да кисна тук до безкрай — каза Жоел.
Бишо не я изпускаше от очи, заслепен, лицето му се гърчеше от нервни тикове. Жоел се изхили подигравателно и пошушна нещо на ухото на Гладис, която прихна.