— Искам да ти кажа колко ме радваш. Ремонтът, успехът на изпитите… Много съм доволен.
Смущението на Жюлиет растеше.
— Бях се уплашил, че ще пропаднеш, когато се получи онази отвратителна картичка. Да, да, ужасно се бях притеснил. Искам да те попитам нещо.
Той говореше бавно и надуто, спираше след всяка дума, сякаш очакваше някакъв отзвук, преди да произнесе следващата.
— Кой плаща ремонта?
— Ами… Шарло и Луи. Аз ще им ги върна, когато започна да печеля.
— Според мен е неприемливо.
— Шарло спечели много пари с Виртел, а и Луи…
— Не, не, ще отида да поговоря с господин Милал. Дълг на баща ти е да урежда подобни въпроси, освен това исках да ти направя подарък за изпитите.
— О, татко, благодаря!
Тя го целуна. Той я притисна до гърдите си и двамата останаха така, смутени, неловки, не знаеха как да се разделят.
— Хайде, ела да отидем при гостите ти. Не е възпитано да си говорим насаме — сложи край на неудобното положение господин Тюил.
В градината хората се бяха разделили на групички. Жителите на селото не се смесваха с външните гости.
— Трябва да се направи нещо — заяви Луи. — Не може да прекарат целия следобед да се гледат изпод вежди като градския мишок и полския мишок от баснята на Лафонтен…
Той се мушна обратно в къщата.
— Убеден съм, че Жюлиет много скоро ще се справи финансово през новата учебна година — обясняваше Шарло на госпожа и господин Тюил. — Тази година й беше доста трудна заради разправиите с Виртел, но…
— Какви разправии с Виртел? — прекъсна го госпожа Тюил.
— О, как да ви кажа… Той я уволни без никакво обяснение и тя беше дълбоко засегната.
— Но тя нищо не ни е казала!
— Сега вече всичко е наред. Тя преодоля удара и започна действително да проявява интерес към правото.
— Исках да спомена за скромния подарък, който смятам да й направя — каза господин Тюил. — Скоро ще получите чек за част от ремонта, защото не виждам причина да не взема участие. В края на краищата къщата принадлежи на семейството на жена ми, тя е нещо като семеен имот.
Шарло отказа. Господин Тюил настоя и най-накрая Шарло склони.
— Да знаете — продължи той, — дъщеря ви е стабилен човек. Много по-силна е, отколкото изглежда и отколкото тя самата си мисли. Обикновено твърди, че не можела да направи това и онова, а после внезапно се втурва и го прави! Чичо ми казваше, че нямало провали поради липса на талант, а само поради липса на характер. А Жюлиет има характер, и то какъв…
Госпожа Тюил внимателно слушаше. Господин Тюил кимаше с вид на щастлив собственик.
— Нямам никакви притеснения относно Жюлиет — заяви той.
— Още повече — продължи Шарло, — ако тя успее да се реализира в международното право, ще ми бъде особено полезна след някоя и друга година. В момента работя върху усъвършенстването на формулата, затова се заех с къщата на Жюлиет.
Той намигна закачливо на господин Тюил.
— Ако не греша, този бетон е още по-лек, по-устойчив и с по-добри изолационни качества от предишния. Модернизирах собственото си изобретение.
Той започна да им обяснява, че благодарение на новата формула устойчивостта на бетона ще се увеличи двойно в сравнение с тази на обикновения бетон.
— … Добавянето на няколко милиарда плазмени протеини към цимента повишава изключително електрохимическия му коефициент на сцепление.
Той рязко спря насред обясненията си. Напълно бе забравил, че семейство Тюил вероятно си нямаха понятие от бетон. Измъкна се, заявявайки, че трябва да отиде да пийне.
— Знаеш ли къде е Луи? — попита той Жюлиет.
— Нямам представа. Изстреля се в къщата и оттогава не се е появявал.
Шарло я огледа: тъмнокоса, загоряла от слънцето, с изгарящи черни очи, ситни бели зъби, с бенка в основата на носа и тъмен фин мъх над горната устна, който се опитваше да изсветлява…
— Току-що разговаряхме за теб с родителите ти.
— Затова ли си наливаш мартини до ръба на чашата!
Той се засмя.
— Лудетина!
— Връчи ли ти чека за ремонта?
— Каза, че ще ми го изпрати.
— И това е нещо — отговори Жюлиет със смутена усмивка.