— Я ми кажи — продължи Шарло, — ти влюбена ли си в Луи?
— Не. Никак. С него се чувствам добре, нищо повече.
— Аха, така значи… И в кого си влюбена понастоящем?
— В никого.
— Виж ти, твърде непривично за теб.
Вярно е, каза си Жюлиет. По принцип това е обичайното ми състояние. Трябва да съм попаднала в това състояние от дете, нещо подобно на Обелиск с неговата магическа отвара.
Бенедикт се бе излегнала на тревата до майка си. Беше щастлива — Ларю я бе похвалил по телефона. Чувстваше се щедра и готова да слуша приказките на майка си.
— Убедих баща ти да ме пусне във Франция това лято с Джоун. За десет дни.
— Това е добре — отвърна Бенедикт.
— Ще ми се, ако е възможно, да прекарам края на август в Париж, както миналата година.
— Ще ми бъде много приятно — каза Бенедикт и целуна майка си. — Ще можеш даже да си избереш стая. Жюлиет и Унгрун няма да ги има!
— Сигурно ти изглежда странно да виждаш как майка ти отново се превръща в девойка?
— Откровено казано, по-скоро ми е приятно. А пък и ти никога не си била като другите майки.
Бенедикт облегна глава на рамото на Матилд. Семейство Маро се бяха сближили с Маргьорит и Симон и тя ги чу да си говорят за захарната фабрика.
— Татко знае ли за Емил и за мен? — попита тя неочаквано.
— Да. Аз му казах. Не му пука, бъди спокойна. В Питивие се страхуваше да не избухне скандал, но в Париж… Пък и правилата за добро възпитание важат до осемнайсет години. Ти си на двайсет, вече си голяма. Държиш ли на това момче?
— Не знам.
— Мечтаеш за принца от приказките? Забрави. Той не съществува. Важното е мъжът, когото обичаш, да ти донесе основното. Останалото… нагаждаш се според обстоятелствата.
— Знам.
Останалото беше онова, което видя снощи, докато гледаха телевизия. Луи и Жюлиет се бяха изтегнали на канапето, Емил и тя седяха на пода. Бенедикт се доближи до Емил и го хвана за ръката, когато внезапно погледът й бе привлечен от краката на Луи. Тъмни, космати, с прекалено дълги, почти извити нокти, краката на дявола. Изпита неудържимо желание да ги погали, да ги покрие с целувки, да ги оближе. Пламна от смущение. Не можеше да откъсне очи от тях, не виждаше нищо от това, което ставаше на екрана, краката я хипнотизираха. Ненадейно, кракът на Луи се плъзна и се отпусна върху крака на Жюлиет, разходи се нагоре-надолу по него, одраска го, беше истински любовен акт, пръстите на двамата се преплитаха, разделяха се, свиваха се, отново се преплитаха… любеха се пред нея. Тя стана и излезе от стаята, обхваната от ревност.
От тавана долетя музика от времето на нямото кино, изпълнявана от механично пиано.
— Пианото работи ли? — учуди се госпожа Тюил.
— Кое пиано? — попита Жюлиет.
— Пианото на Минет. Обучавал я един младеж, но се наложило да напусне, защото злите езици в селото започнали да подмятат, че й бил любовник!
— Може и да е било вярно — предположи Жюлиет.
Човек не може да твърди, че знае всичко за бабите си, само защото ги е познавал, когато са били вече старици. И без да иска, им е отнел правото да са мечтали и обичали.
— Младежът изчезнал и никой повече не я чул да отвори дума за пианото… Предупреди приятеля си да внимава, защото подът на тавана не е много здрав.
— Луи? — извика Жюлиет от мястото си.
— Да, пиленцето ми — отговори той, показвайки рошавата си глава на таванското прозорче.
Жюлиет се изчерви. Кой ли беше чул „пиленцето“? Никой…
— Внимавай, според мама имало дупки по пода, да не хлътнеш в някоя!
— Добре. Супер, пианото работи, ще има изненада за вас. Ще дам концерт.
— Той свири на пиано? — попита госпожа Тюил.
— Да.
— А какво работи?
— Ами… актьор е.
— Това не е работа!
— Свири на пиано по баровете и композира музика за реклами.
— Познава ли Жан-Франсоа Пенсон?
— Не.
— Ти вече не се ли виждаш с него?
— Изгубихме се от поглед в последно време.
— Жалко. Толкова свестен младеж. Много щях да съм доволна, ако с него… ако ти и той… Щях да съм доволна да ми стане зет.
— Още съм много млада да мисля за брак, мамо.
— Останах с впечатление, че държиш на него.
Така си беше — много силно се бе стремила към него. Щеше дори да се омъжи за него, ако й бе предложил.