— Нещата са сложни, мамо.
— За вашето поколение. За моето бяха много прости.
На тавана Луи продължаваше да свири. Удряше по клавишите и Жюлиет усещаше как ликува. Подхвана „Париж, това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“.
На моравата всички слушаха, клатеха глави в такт, някои бяха станали и танцуваха. Настроението беше ведро. Затворила очи, Жюлиет се замисли за щастието, този тънък, прозирен воал, който щеше да обвие къщата… В това време Луи засвири любимата си мелодия, която го вдъхновяваше, радваше го, караше го да танцува: Cost, cosa, it’s a wonderful world. Cosi, cosa…
Луи изстреля ракетите сам. Посред бял ден. На хоризонта слънцето все още грееше. Беше едва шест часът.
Развалиха му празника. При първите тактове на Cosi, cosa… Тюил, онова дребно и стиснато човече, скочи и изрева да прекрати музиката, след което го наруга и зашлеви дъщеря си. Пред очите на всички гости. Найлоновата му риза беше изскочила от панталона и тирантите му се бяха опънали до скъсване.
— Аха, пипнах ви най-после, значи, вие сте оня с cosi, cosa… и мръсните думи… долен мерзавец! Това сте вие, оня същият, който омърси името ми — повтаряше той, зачервен и задъхан, сочейки с пръст таванското прозорче.
Бе разкопчал яката на ризата си и съскаше през стиснати зъби.
— Не искам да ви виждам повече, господине, никога! Нито вас, нито дъщеря ми, вашата съучастничка. Вие се подиграхте жестоко с името ми, опетнихте репутацията ми. Никога вече… А ти, лъжкиньо, не очаквай нищо от мен, нищичко.
Той чукна с нокътя на палеца по предните си зъби, грубо хвана за лакътя госпожа Тюил и я помъкна навън.
Жюлиет посрещна с изправена глава кръстосания огън, остана така, докато външната врата се тресна, след което се обля в сълзи пред гостите, които, недоумяващи, се споглеждаха смутено или си намигаха клюкарски в очакване на обяснения.
— Това е заради картичката ти — ридаеше безутешно Жюлиет, седнала на моравата, подвила единия крак под себе си. — Заради картичката, която изпрати от Корсика…
Луи се беше свил в дъното на градината. Повдигаше му се. Омразата, повтаряше си той, омразата, която тлееше във всички двойки, във всички семейства, неизбежната омраза, навсякъде, където има институции, притежание, изключителни права… Той претендира, че обича дъщеря си, и проваля празника й. Заради някаква пощенска картичка, която му е преседнала и не е успял да преглътне.
Едва се сдържаше да не скочи да му размаже физиономията на онова дребно човече, на онзи гаден задник, дърт лицемер, който парадираше с принципите си и с доброто си възпитание… да му изстиска лайната от задника и да му намаже лицето с тях.
По-добре да вземе да изстреля ракетите.
Жълти, зелени, сини ракети, които се издигаха в облаците, пръскаха се на безброй бляскави късчета и си съперничеха със слънцето…
Глава 4
Това не беше първата кавга на Жюлиет с родителите й. Разправиите между хората са като изключенията от граматическите правила. Един път може. Става лошо, когато започнат да зачестяват. Значи, правилото не струва.
Традиционното правило на любовта, на което би трябвало да се основават отношенията родители — деца, отново се оказа нарушено. Сериозно, при това. Жюлиет го съзнаваше и всеки път, когато връвта се опъваше и аха-аха да се скъса, я връхлиташе чувство на страх. Страх да напусне спокойното убежище на детството, когато мама и татко бдят над нас като мощни гръмоотводи, страх да остане сама, очи в очи с това, което възрастните надуто и високопарно наричат Живот.
Бенедикт и Емил си заминаха за Париж. Мартин се готвеше за голямото пътуване и умът й вече беше отвъд Атлантика.
Е, оставаше й Шарло, разбира се.
И Луи.
Отношението му към Жюлиет беше непостоянно. Понякога, отпуснал глава на корема й, въздишаше, задоволен и щастлив. „Истинска рядкост е да попаднеш на момиче, с което да можеш да се любиш, да се смееш и да си говориш“, заявяваше той. Жюлиет го галеше по тъмнокосата глава и му връщаше комплимента наум.
Когато обаче отиваха на езерото Комбрьо да плуват, той се обръщаше след всяко момиче, което хващаше окото, и възхитено подсвирваше.
— Смешен си, държиш се като някакъв пубертет — сърдеше се Жюлиет.
— Правя каквото си искам.
В такива моменти в ума на Жюлиет се прокрадваше съмнението. Може би татко има право, той е гамен, нехранимайко… Раздърпан, рошав, панталонът му — зле закопчан и размъкнат, очите му светват при вида на всяко закръглено дупе, ръката му е винаги готова да плесне нечий задник… Тогава се хващаше, че мисли като баща си, и гледаше Луи накриво. И това безразсъдно пръскане на пари, липсата на постоянна работа, подигравателното отношение към всичко и всички… Той не е мъж за мен.