Един ден, докато Луи довършваше една рамка на прозорец, тези мисли толкова ясно прозвучаха в главата й, че той прекъсна работата си и подхвърли:
— Ей, пиленце, човек пораства, пораства и стиска зъби. И престава да мисли за родителите си.
— Не мисля за тях!
— Мислиш и още как! Чувствам го. Защото си е чиста загуба на време. Забрави ги. Те са глупави и лоши.
— Забранявам ти да говориш така! Те са ми родители! И кой си ти, та да ги съдиш? Актьорче някакво, което търчи подир всеки ангажимент!
Луи вдигна глава и я изгледа преценяващо. С един поглед, непознат досега, поглед, който я повдигна, претегли я и я пусна в противниковия лагер.
— Шарло! Ще ми дадеш ли ключовете от колата? — провикна се той.
— За какво са ти? — запелтечи Жюлиет, надушила връхлитащата неприятност.
— Изчезвам. Във въздуха се носи гаден дъх на омраза.
— И ме оставяш самичка?
— Честно казано, като те гледам, струва ми се, че ти е много приятно да си самичка.
Шарло му подаде ключовете и той излезе.
Жюлиет взе да ругае и да хвърля гръм и мълнии. Ето какъв е той, омита се точно когато имам нужда от него. Мразя го. Знае само да ме щипе по задника и да дрънка мръсотии.
Чу двигателя на колата и се изстреля на двора.
— Мразя те, мразя те — извика тя и срита вратата.
— Да ти кажа откровено, скъпа, изобщо не ми пука… — отвърна Луи и потегли.
Не се върна през нощта.
Жюлиет чакаше в палатката.
Гневът й се уталожи и тя потъна в размисъл. Стоп! Да тегля чертата. Прекалено много неща се случиха през последните дни, затова си заслужава да ги поогледам. Луи е прав: пораствам. А това боли. Или поне в моя случай. Откакто се запознах с него, приемам всичко за нормално: подаръците, които ми прави, присъствието му, това, че ме люби като никой друг, приемам за нормално да си тръгва, да се връща и веднага да ми звъни, да прекарва лятото с мен… А аз какво му давам?
Сръдни, необясними гневни изблици, ревност, когато погледне някоя друга, проявявам дребнавост в чувствата и се преструвам на безразлична. Няма ли да е по-просто да отида при него и да му кажа: „Обичам те. Затова съм толкова непостоянна и раздразнителна, затова хитрувам, за да почувствам ръката ти на раменете ми, когато гледаме телевизия или когато се унасяме в сън, увити като пашкули в спалния чувал“.
Предната нощ в съня си неволно бе отпуснал крак върху бедрото й. Тя не смееше да мръдне от страх да не го махне.
Обичам го.
А той?
Той не знае, че го обичам!
На сутринта Луи цъфна на закуска. Небръснат, с мътен поглед, с чаша кафе в ръка. И поведе оживен разговор с Шарло.
— Учените са установили — обясняваше Шарло, — че комарите се хранят с цветен прашец и с влагата от растенията. Женските обаче, когато носят яйцата си, се нуждаят от допълнителни протеини, които си набавят, смучейки кръв от хора и животни.
— Разбирам накъде биеш, Шарло, хапещият комар е бременна женска, затова аз от човещина трябва да се оставя да ми изсмуче кръвта. Не, няма да се оставя! Дума да не става.
— Добър ден — поздрави Жюлиет с най-очарователната си усмивка. — Добре ли спахте?
Увлечени в разговора за бременната женска, двамата едва я удостоиха с отговор. Жюлиет си наля чаша кафе и си отряза филия хляб.
— Чакай малко, чакай — продължаваше възбудено Шарло. — За да накараш бременната женска да те остави на мира, трябва само да направиш така, че тя да чуе звук от разгонен мъжки екземпляр.
— Отлично я разбирам — подигравателно се изкиска Луи. — След като веднъж си се преебал, ставаш по-предпазлив… парен каша духа!
Жюлиет предпочете да не се намесва. Трудно можеше да подхване любовен разговор след подобно въведение.
Луи през целия ден даваше заето. Не беше враждебен, не се изплъзваше, просто се беше отнесъл. Наложи й се да чака до вечерта, за да се обяснят, и понеже бе чакала прекалено дълго, направо хвана бика за рогата.