Задаваше се буря и двамата лежаха в палатката. Спалният чувал на Жюлиет се долепи до този на Луи и той недоволно изръмжа:
— Какво има? Спи ми се…
— Искам да живея с теб.
— Не.
— Обичам те.
Спалният чувал на Жюлиет се покатери върху този на Луи и тъмните кичури се напъхаха в носа му, гъделичкайки го. Той извърна глава да не кихне.
— Престани, гъделичкаш ме.
— Искам да живея с теб.
— И дума не може да става. Много съм поласкан от предложението, но няма да го приема.
— Защо?
— Защото с мен не може да се живее, а ти си много мило момиче.
— Обичам те — повтори упорито Жюлиет.
— Не е вярно. Въобразяваш си, че ме обичаш.
— Но след като ти казвам! Знам какво говоря.
— Не и когато става дума за любов.
— Защото на теб всичко ти е ясно?
— Горе-долу. Много е просто. Ако искаш, някой ден ще ти го нарисувам…
— Обичам те, искам да живея с теб и повече да не се разделяме.
— Ох, ама стига вече!
Той се размърда, за да се освободи от пухения пашкул на Жюлиет. Тя се прекатури на постелката, разтърка си кръста и му заби един юмрук.
— Мразя те!
— Ето, виждаш ли! Какво ти казах.
— Не може да се говори сериозно с теб, ти всичко обръщаш на шега.
— Напротив, може да си говорим за луната, за звездите, за бетона, за инжекционния двигател, за бременния женски комар… Имаме предостатъчно теми за разговор!
— Аз пък искам да говорим за мен и за теб!
— Аз пък не искам!
По тона му си личеше, че е непреклонен. Тя се разсърди и се сви в спалния си чувал. Замисли се за себе си и очите й плувнаха в сълзи. Горката аз… Какво ще правя, ако той наистина не ме обича? Умили се над съдбата си и едри сълзи се затъркаляха по бузите й.
Луи продължи да лежи неподвижно. Няма да отстъпя пред шантажа на сълзите. Жените неизменно пробутват този номер, след като видяха как Рет Бътлър подава носната си кърпичка на Скарлет и после я сграбчва в обятията си.
Жюлиет не се признаваше за победена. След като се убеди, че сълзите не помагат, тя отново атакува.
— Признавам ти, че те обичам, и в теб не трепва нищо, това ли искаш да ми кажеш?
— Казвам ти, че съм много поласкан. Но имам право да откажа да живея с теб, нали? Не съм ли честен?
Жюлиет бе принудена да му го признае. След което смени регистъра и тонът й стана умолителен.
— Не ме ли обичаш?
Луи поклати отрицателно глава и млясна с език.
— Слушай, пиленце, не разчитай на мен да ти шепна на ушенце любовни думи.
— Кажи ми все пак какво чувстваш към мен.
— Виж сега. Добре ни е, приятно ни е, нали?
— Колко все пак ме обичаш? Малко, много…
— Да не си решила да ме подлагаш на някой от онези тестове от „Мари Клер“?
— Кажи ми, Луи, моля те… Умолявам те.
— Никога не умолявай мъж, пиленце, пази достойнството си.
— Кажи ми!
— Хайде да спим, ужасно ми се спи.
Той протегна ръка и й позволи да се гушне под мишницата му. Жюлиет съзнаваше, че жестът му е доказателство за огромна нежност. Осмели се да попита:
— Какво намираш в мен, след като не ме обичаш?
— Харесвам те, ти си мила, приятна…
Жюлиет се нацупи. Той прихна.
— Не ти е достатъчно, настояваш, искаш да чуеш просто „обичам те“, нали така?
Тя не отговори. Луи се прозя. Прекалено шумно, за да е истинска прозявка, реши тя. Лека-полека напредвам.
— Няма да те оставя да заспиш, докато не получа отговор!
— Но нали ти отговорих — започна да се нервира той. — Харесвам те. Това е! Какво искаш, да му се не види? Да те обичам или да търча подир задника ти?
— Да ме обичаш.
— Трябва да помисля. Хайде, спи ми се. Точка по въпроса.
— Хич и не си го помисляй.
— Напротив, мисля си го. В противен случай си грабвам пухенката и отивам да спя при Мартин.
— Няма да го направиш!
Той се измъкна от чувала и излезе от палатката.
Мартин се размърда недоволно и измърмори нещо неразбрано, когато Луи се настани до нея в леглото. За миг помисли, че е Шоколад, но се сепна от двата студени крака, долепени до нейните.
— Какво търсиш в леглото ми?
— Спасявам се от Жюлиет. Настоява да й поискам ръката!