— Ти и Жюлиет бракувани! Пълна лудост!
— И ти ли мислиш така?
— Абсолютно. Не се вълнувай, бързо ще забрави. Тя си е постоянно влюбена. Нещата ще си дойдат на мястото. Сега по-добре да спим.
— Да спим.
Само че Луи не можеше да заспи. „Тя си е постоянно влюбена…“ Облегна се на лакът, поразмисли и събуди Мартин.
— Сега влюбена ли е в някой друг?
— Ми не… Нали е влюбена в теб! Какво ти става?
Той се умълча.
— Всъщност не разбирам защо толкова се опъваш — продължи Мартин. — Тя е красива, умна. Мъжете й се лепят като мухи на мед.
— Така ли, а много ли са?
— Не са малко. Обаче не ходи с всички!
— Много ясно — избухна Луи, — въпрос на надмощие. Достатъчно е да ги държи настрана, за да налапат въдицата… Не искам да живея в двойка — викна той, — не искам…
— Ей, успокой се!
— По-силно е от мен. Като гледам баща ми и майка ми, ми се иска да духна и повече да не се връщам!
— Още ли си мислиш за тях? Така няма скоро да изплуваш, приятел!
— Извинявай, още не съм пораснал и съм твърдо решен никога да не пораствам! Не ми е ясно какво ви прихваща вас, момичетата, та винаги искате да сте влюбени. Ще речеш, че това е единствената ви цел в живота!
— Защото ти си над тези неща?
— Смятам, че това разваля всичко.
— Тогава, ако не си влюбен в Жюлиет, за какъв дявол си тук посред лято и въртиш кирката на слънцето по цял ден като луд? Задавал ли си си този въпрос?
— Забравих, че си й приятелка.
— Точно така. Отговори ми, без да се заяждаш.
— О! Ужасно ме нервирате и двете!
Той стана, грабна си завивката и се премести при Шарло, който спеше в новата стая. По гръб, с полуотворена уста, леко похърквайки.
— Този поне няма да иска да си разговаряме!
Тактика, тактика, повтаряше си Жюлиет на сутринта. Снощи се разкрих, изгубих точки, но днес ще нанеса големия удар.
Към един часа, когато се готвеха да седнат на масата, Луи се доближи до нея и попита:
— Нали не се сърдиш вече?
Жюлиет го изгледа учудено.
— За снощи ли? Никак… Извинявай, преживях леко сантиментално разочарование, но го преодолях и край. Сигурно те изнервих, а? — И без да му даде възможност да отговори, продължи: — Днес следобед отивам в Питивие. Някой да има нужда от нещо?
— Какво ще правиш в Питивие? — полюбопитства Луи.
— Ще се поразвея и ще си купя обувки.
Тя протегна дългия си загорял крак и босото си ходило. Луи жадно огледа финото стъпало и дългия крак.
— Вземи ми един абсорбатор за влага — помоли Шарло.
— И цигари — добави Мартин.
— А как ще отидеш? — осведоми се Луи.
— На стоп. Откакто пипнаха убиеца, няма проблем!
На площад „Мартроа“ попадна на Жан-Франсоа Пенсон, който излизаше от аптеката с угрижен вид и натоварен с пакети. Току-що пристигал от Париж, майка му била зле със сърцето, но отказвала да влезе в болница.
— Смяташ ли да поостанеш? — попита Жюлиет.
— Да.
— Искаш ли да видиш къщата ми в Жирен?
— С удоволствие — отговори той, като си свали слънчевите очила и си възвърна самоувереното държане на красавец, който се оставя да го свалят.
— В такъв случай, среща в кафето в късния следобед, тръгнала съм на пазар.
Жюлиет продължи по пътя си, размахвайки кошницата си. Пенсон вече не я впечатляваше, но можеше да се окаже полезен.
Купи си червени обувки на висок ток и минипола с цепки от двете страни. Сърцето й се разтуптя, когато мина покрай магазина на родителите си. Баща й подреждаше рафта и тя се запита дали я е видял, но не обърна глава.
Рибарят, зает да подрежда току-що получената мерлуза, се втурна към жена си на касата, да й каже кого е видял, та да не изпусне гледката.
— Обувки с такива токове със сигурност не се продават в дюкяна на Тюилови!
Жан-Франсоа Пенсон примигна, когато я видя да се носи плавно към него. Жюлиет Тюил бе придобила класа, без всякакво съмнение. Нищо общо с непохватното момиче, потънало във възглавниците на дълбоките фотьойли на „Брюмел“.
Жюлиет бе изчислила, че за да постигне желания ефект, трябваше да се появи вкъщи по време на аперитива, когато си пиеха пастиса. Щеше да влезе така, сякаш слиза по парадното стълбище на „Казино дьо Пари“, съпроводена от красивия Пенсон с белоснежната усмивка и американските каубойски панталони.