Натисна клаксона, за да извести, че пристига. Победоносно влезе първа, отстъпи леко встрани и покани с жест Жан-Франсоа. Луи ще побеснее. Пенсон има истинска брадичка и уста, не прилича на костенурка!
Жан-Франсоа се представи, ръкува се с всички поред. Жюлиет му предложи да вечеря с тях. Той отклони поканата, но предложи след вечеря да отскочат до един моден бар в Орлеан.
— Чудесно — отвърна веднага Жюлиет, — в такъв случай може да дойдеш да ме вземеш в десет часа, става ли?
Тя го изпрати, полюшвайки се грациозно на високите си токове. Разцелува го продължително, долепена плътно до него.
Към десет часа, когато чу гумите на колата да изскърцват по чакъла на алеята, стана и се запъти към вратата.
— Няма да е лошо да си вземеш жилетка — посъветва я Луи. — Да не се простудиш.
Тя кимна и грабна един пуловер, без да удостои с поглед нито Шарло, нито Мартин.
— Чао, чао — махна им тя, изпращайки им въздушни целувки. — Не ме чакайте, сигурно ще се прибера много късно.
— Чао, чао — отвърна Луи. — Забавлявай се добре, пиленце.
— Това смятам да направя.
Той я изпрати с ангелска усмивка. Без свъсени вежди, без мрачни погледи.
Отвън клаксонът бибипна и тя най-после се реши да излезе. От победоносния й вид нямаше и следа. Отпуснала рамене, с мъка пристъпваше на кокилите, на които се бе покатерила.
Глава 5
Жюлиет не спря да подскача на дансинга чак до пет сутринта. Искаше да даде време на седналия в палатката Луи да изпие до дъно чашата на разяждащата го тревога. Да го дамгоса със знака на отмъщението, за да може следващия път, когато му прошепне „обичам те“, и през ум да не му минава да се измъкне с отговора „много съм поласкан…“.
Не й се наложи да се насилва. Жан-Франсоа Пенсон беше очарователен. Между двамата вече нямаше недоразумения, а тя не се опитваше да го съблазнява. Маските бяха паднали и двамата се забавляваха от сърце.
След като я докара обратно, тя му благодари за чудесната вечер. Беше напълно искрена. Беше в прекрасно настроение и се готвеше директно да се прибере в палатката, когато видя, че в стаята на Мартин свети.
Мартин беше облечена с дългата си нощница, с която обикновено спеше, Шарло беше напълно облечен.
— Преча ли? — осведоми се закачливо Жюлиет.
Двамата имаха вид на съзаклятници.
— Не сте ли твърде ранобудни? Какво правиш облечен по това време и в тази стая, Шарло?
— Току-що се върнах от Париж.
— От Париж? Защо, какво има?
— Закарах Луи в Париж.
Той си свали очилата и разтърка очи. Пребледнял като платно. Стиснал устни, за да не избухне от гняв.
— Закарал си Луи? — повтори Жюлиет недоумяващо.
— Да не си въобразяваш, че ще седи да те чака със скръстени ръце, докато ходиш да се чукаш! Позволи ми да ти кажа нещо, Жюлиет, ако сам не бе решил да си тръгне, лично аз щях да го принудя да се качи в колата с ритници в задника! Слава богу, не се наложи да се намесвам, все още е останало тук-там по някое човешко същество, което заслужава да се нарича „мъж“!
— Пак се започва! — въздъхна Жюлиет. — Давай, изпей арията на истинските мъжкари.
— Всеки със своята песен, скъпа моя. Ти ни сервираш арията на кокетката, ние ти подаваме репликата с фагота на мъжкаря. Достатъчно, писна ми, отивам да си легна. Лека нощ!
Жюлиет се обърна към Мартин с ням въпрос в очите.
— Едва бяхте потеглили с Пенсон — започна да разказва Мартин, — и Луи се надигна от стола, оригна се и подхвърли: „Добре, щом като е така и ми обявяват война, аз съм длъжен да се върна на позициите. Заминавам за Париж“. Извини се, че няма да бъде в състояние да довърши ремонта и че оставя Шарло сам, и добави: „Ако остана, повече няма да посмея да се погледна в очите дори в отражението ми на прозореца“. Този израз ужасно ми хареса.
— И не остави никаква бележка за мен?
Мартин се усмихна.
— Не. Нямаше настроение за писане.
— Така, значи… оказа се, че с моята наказателна акция се самонаказах — заключи Жюлиет.
До края на юли Жюлиет и Мартин не престанаха да обсъждат вдовишкото си състояние от всички възможни ъгли. „Ние с теб сме досущ като мъжките комари — иронизираше Мартин, — партньорите ни бягат от нас.“