Бенедикт и Емил идваха при тях за уикендите и Емил помагаше на Шарло. Не беше сръчен като Луи, но след някой и друг ден тренировки се научи и започна да се справя не лошо.
— Питам се дали и този път Бенедикт не се оказа права — разсъждаваше на глас Жюлиет. — Никаква страст, просто уважение и обич. Само ги погледни колко щастливи изглеждат!
— Не им завиждам — отвръщаше Мартин. — По-добре да съм сама, отколкото да изживявам такова никакво, дребнаво щастие.
Привечер, преди съвсем да се спусне мракът, двете отиваха да се разходят из полето. Шарло продължаваше да се сърди на Жюлиет.
— Не, Шарло, не съм го изгубила, ще видиш. Пак ще се съберем. Не веднага, защото той сигурно все още е бесен, но след известно време… Пак ще го имам. Бива ме с мъжете, повярвай ми, всъщност най-много с тях успявам. Ще звънна на вратата му и… — Тя млъкна по средата на изречението и се плесна по челото, изплаквайки: — О, не… О, не…
Шарло, Мартин, Бенедикт и Емил я изгледаха учудени.
— Нямам адреса му в Париж! Никога не съм ходила у тях! Той идваше на улица „Плант“ или се срещахме в хотел „Ленокс“.
— Може да го има в телефонния указател.
— Бих се учудила.
От този ден Жюлиет изгуби увереността си, че ще си върне Луи. Изтощаваше се да прави всевъзможни предположения. Бих могла да обиколя баровете, продуцентските къщи, разните там агенти или да се навъртам в „Ленокс“…
Накрая се успокои, все щеше да намери начин да го открие.
Шарло не беше толкова уверен.
— Обожавам това огромно легло — заяви Бенедикт вечерта, докато си лягаха.
— Като гледам колко го използваме… — измърмори Емил.
Бенедикт не желаеше да подхваща темата, защото истината щеше да означава раздяла, а неистината — нови лъжи. От известно време Емил се оплакваше, подхвърляше неприятни и неуместни забележки, които тя оставяше без отговор. От време на време мога да направя усилие, но не всяка нощ.
Когато се замисляше за тях двамата, тя си представяше Пиер и Мари Кюри един до друг, надвесени над микроскопа. Понеже Емил продължаваше да се цупи, тя нежно се обърна към него с въпроса:
— Знаеш ли на кого приличаме ние с теб?
— На деветдесетгодишна двойка.
— На Пиер и Мари Кюри и аз се гордея с това!
— Аз пък, да ти призная, повече бих искал да съм любовникът на Мари Кюри.
— Тя не е имала любовник!
— Напротив. Имала е. Асистентът на Пиер Кюри. Мари Кюри е имала любовник…
Бенедикт беше смаяна.
— А като говорим за двойка — продължи Емил, — бих искал нашата да не е толкова извисена, по възможност да е по-банална. Лека нощ!
И той й обърна гръб.
Бенедикт изпита облекчение. Този път беше спасена. Емил щеше да се сърди известно време, после щяха да се сдобрят под някакъв претекст. Както обикновено. Тя мечтаеше да се разделят и да си останат приятели. Не искам да го изгубя напълно. Не съм виновна, че не го желая. Би могъл да направи усилие, да се постарае, да носи лещи, да се научи да се облича, да не се изгърбва, да се грижи за кожата си, да ходи на зъболекар… С времето откриваше у него все повече физически недостатъци.
Утре ще отиде да види майка си.
Материалът на Бенедикт за ареста на Бишо, подписан с тлъсти черни букви, излезе на първа страница на „Фигаро“ и беше високо оценен от цял Питивие. Тя си бе направила труда да спомене имената на някои по-първи граждани и всички скътаха по един брой за спомен. Поздравяваха я, ръкуваха се с нея, тя леко се изчервяваше от удоволствие и криеше очи зад падналия кичур. В неделя я задържаха цял час в месарницата, когато отиде да купи традиционното бутче за обяд. Месарят я представяше на клиентите с думите: „Това е тя, Бенедикт Тасен“. „Ама какво заключение бяхте написали, направо страхотно!“, похвали я един клиент. Заключението беше дело на Емил.
Вкъщи Матилд чистеше боб, щеше да го слага в буркани за зимата.
— Направо невероятно — отбеляза Бенедикт, — не мога да направя крачка на улицата, без някой да ме спре и да ме поздрави за статията ми!
— И аз искам да ти кажа колко много ми хареса. Особено краят… Помъдряла си, скъпо мое дете.
Бенедикт седна и се зае за работа, искаше и тя да помогне на майка си. На кухненската маса бяха наредени буркани, гумички, етикети, имаше купчина шушулки и някакви стари вестници.
— Затрупана съм от работа. Не знам как ще смогна… — притесняваше се майка й.