Луи си пускаше плочите и се опитваше да свири по слух. В началото почукваше колебливо, налучквайки мелодията, но постепенно, благодарение на акордите, на които го бе научил Били, започна да свири по слух. Заниманията му с музициране се застъпваха с учебните му часове, затова се снабди с „Помагало на учителя“, в което бяха събрани решенията на задачите с течащите кранчета, пълните и празните басейни, срещащите се влакове, съгласуванията на всякакви причастия, глаголи и какво ли не още.
— Имаме две кранчета, които текат — диктуваше Луи. — От едното изтичат три децилитра вода на минута, от другото — седемнайсет. Колко време е нужно, за да се напълнят два столитрови варела, при условие че от единия изтичат хиляда и двеста милилитра на минута?
В „Помагалото“ бяха дадени единствено отговорите: 26 и 98 часа. За жалост, не бяха показали начините за решаване на задачата. Боже мой, Боже мой, направи така, че поне един да я реши, иначе съм загубен!
Усещаше, как капки пот оросяват челото му, и жадно се взираше в учениците, заети да драскат в тетрадките си. Объркан, Луи дори се ухили угоднически на отличниците на класа Пол и Жак Бюзар. Със свито сърце започна да събира тетрадките и да пита за отговорите.
— 12 и 46 — отговори Пол Бюзар.
— Не, не е вярно. Ти, Жак?
— 13 и 82.
— И ти нямаш правилния отговор.
— Лоран?
— 19 и 123.
— Изобщо не е това. Няма ли някой от вас, който да може да реши една задача? Ще ви друсна по една двойка на целия клас и ще ви оставя след часовете в класната стая за наказание. Край на свободните следобеди в четвъртък, край…
Ризата му бе залепнала за гърба. Нервно натроши тебешира, който стискаше в ръка. Ако никой не успееше да намери правилното решение, щеше да им се накрещи, да ги накаже и сам да се мъчи да открие решението. В противен случай ще се окаже, че съм тъпак, и няма да имам грам авторитет. Не съм за този занаят. Виж ти, това е идея…
— Моля, гос’ине, моля, гос’ине!
Жерар Льотюр, оня с цайсите, дето заекваше, вдигаше ръка. Последната му надежда.
— Два-два-два…
— Спокойно, Жерар, не бързай.
Изглежда, беше попаднал на правия път.
— 26 и, и, и, и… 98!
— Много добре, Жерар, отличен. Излез на дъската да покажеш на тези лентяи как трябва да се реши задачата.
За да развеселява децата, купи папагал и реши да го научи да говори. По един час на ден учениците правеха опити да разговарят с пернатото. Целият клас затаяваше дъх, а птицата, кацнала на един клон сред гроздови зърна и корички хляб, клюмаше, упорито стиснала човка. Луи се възползваше от случая, за да разсъждава върху мъдростта на пилето, което осъзнало, че много често говоренето води човека до гибел.
Елизабет чакаше бебе. Луи се чувстваше излишен вкъщи. Бебето се роди. Беше момче, кръстиха го Франсоа, заради когото му забраниха да свири.
— Поне засега, Луи. Шумът му пречи да спи, той е толкова мъничък…
— Това не е шум! — възмущаваше се Луи. — Това е музика!
На Франсоа току-що му бяха поникнали първите зъбки и Елизабет отново се почувства отпаднала.
Розали, очарователно русокосо и белолико момиченце, беше одрало кожата на майка си. Пианото пак се оказа под възбрана, вдигала се ужасна патърдия. Луи водеше безкрайни монолози с папагала, който продължаваше да стои безмълвен.
— Ще се махна, ще замина — казваше му той, за да си изплаче душата, — ще постъпя като Били. Жена и две деца, идват ми в повече.
Папагалът чоплеше мократа коричка хляб, кълвеше я и я плюеше, съвършено безразличен.
— На теб не ти пука, нали ще живееш сто години! Само че на мен, приятелче, не са ми отредени толкова! Искам да живея сега. Ще се махна, ще се махна, ще се махна оттук…
Не изпитваше някакви особени чувства към децата си, случваше се дори да им забрави имената. Елизабет не му придиряше.
— Нормално, мъжете не се интересуват от бебета, те са толкова мънички, но почакайте да пораснат и тогава ще видите…
Луи очакваше с нетърпение да пораснат, за да се върне към пианото нощем.
Елизабет бе започнала леко да се отпуска, стана една такава сладникава. Сигурно кърменето и майчинството я размазват толкова, мислеше си Луи. Вече не се налагаше да настоява, нито да се пазари с нея, за да я накара да си запретне полата.
— Поне веднъж няма ли да ми кажеш „не“ — прошепна й той една вечер, преди да заспи.
— „Не“ за какво, любими?