Той не отговори.
Най-сетне дойде дългоочакваният ден на пенсионирането на Анри Гаяр, на преместването от едната къща в другата, на предаването на връзката ключове и даването на съвети.
— Ще организираме вечеря, ще го отпразнуваме — предложи Елизабет. — Ще поканим твоите и моите родители и ще отпразнуваме настаняването ни.
Човек не отпразнува „настаняване“, каза си Луи. Каква ужасна, мрачна дума. Настанявам се, заравям се в дупката си.
На вечерята вдигнаха наздравица за Луи, новият глава на семейството и ръководител на училището, и той леко се прегърби от изброените отговорности.
Следващите дни бяха още по-ужасни. Всички го преследваха за всичко: домакинката за работното време на училищния стол, водопроводчикът за разваленото кранче на втория етаж, родителите на учениците за отрочетата си, Елизабет за неговите собствени.
Родителите на Луи придобиха лошия навик всеки ден да идват на вечеря у тях, под претекст, че „училището им липсвало“. Луи се гневеше, докато се приготвяше за лягане.
— Искат да ме уморят… Целия си живот икономисваха да си купят къща и след като се нанесоха в нея, само се чудят как да се върнат обратно тук!
— Но те са ти родители, скъпи! — напомняше Елизабет.
— Точно така, затова да си стоят на родителското си място — далече от мен!
— Нали знаеш, че идва един момент, когато родителите се превръщат в твои деца. Трябва да го приемеш, скъпи. И ти самият след време ще бъдеш доволен Франсоа и Розали да поемат грижите за теб!
— И ти ли започваш! Вече ме виждаш като немощен старец! Ама какво ви става бе, хора? Аз съм на двайсет и три години, не съм стар!
Беше толкова бесен, че излезе да изпуши една цигара при папагала.
— Заминавам, старче, заминавам, махам се оттук…
Опита се да си разтвори душата пред Елизабет, но тя много се ядоса.
— Признай си, че не желаеш да пораснеш, че искаш да си останеш дете цял живот!
— Точно така, не искам да пораствам. Не искам да ходя с костюм като възрастен и да произнасям сложни думи с важно изражение! Кажи ми какво лошо има в това?
— В такъв случай не трябваше да се жениш, да правиш деца. Сега е много късно.
Тази нощ той спа в покритата част на училищния двор. Тази нощ взе решение да се махне.
Изкара последния си ден в училище, както обикновено. Прибра се за вечеря, както обикновено. Масата беше сложена. Родителите му го посрещнаха, усмихнати.
— Месарят мина и пита какво ще искаме за събота — съобщи Елизабет, която прехвърчаше насам-натам, оправяйки ту едно, ту друго. — Не, не, оставете на мен, татко — спря тя с жест бащата на Луи, който предлагаше да нареже хляба. — Поръчах бутче, ще направя печено, но все повече се убеждавам, че се налага да си вземем хладилник. Нали се сещаш, оня, дето го видяхме миналата седмица?
Дума да не става, мислено се опълчи Луи, ако купя хладилник, направо съм загубен.
Беше се изправил до масата, не докосваше салфетката си, не дърпаше стола да седне.
— Какво стоиш като истукан? — обърна се Елизабет към него, повдигайки капака на супника. — Сядай!
— Не.
Всички вдигнаха очи. Няколко капки супа потекоха по брадичката на баща му.
— Какво ти е, Луи? — попита майка му. — Да не си болен?
Болестта. Алибито на отказващите да общуват. Върховният аргумент, с помощта на който да се измъкнат. Просто мога да им кажа, че ме боли глава, и всичко ще си дойде на мястото. Ще ме утешат, ще се погрижат за мен. Ще ме приютят на топло в семейното гнездо, ще ми пъхнат в ръката два аспирина. Ще си спестя куп неприятности!
— Реших да замина.
Той се отпусна на стола с подкосени крака.
— Местят те на друго място ли? — попита Елизабет. — Затова ли не се чувстваш добре?
Последен шанс за последна лъжа.
— Не. Махам се оттук, заминавам завинаги. Не мога. Всичко това…
Той посочи стаята, подредбата, всичко чисто, спретнато, ведро, истински модел от списание, олицетворяващ идеалния дом.
— Съжалявам, наистина съжалявам, но направих грешка, сбърках…
Седяха, онемели. Както в театъра, когато чакаме лошият да се сгромоляса, а добрият да победи. Брадичката на баща му лъщеше необърсана, майка му го гледаше, застинала с лъжица във въздуха. Ще я поднесе към устните си, след като прекрача прага, след като си изляза. Тази мисъл му вдъхна смелост. Няма да умрат без мен.