Дневникът изобилстваше с подробности от ежедневието на Минет.
„Вчера се научих да приготвям задушени картофи с масло на силен огън, без да прегарям маслото. Много е лесно. Тенджерата трябва да е чугунена, картофите да са пресни и постоянно да ги разбъркваш с дървена лъжица в продължение на двайсет минути. Да не ги изпускаш от очи. Поднасяш ги златисти, уханни и можеш да добавиш лъжица прясна сметана…“
Или: „Розите са прекрасни хора“. „Уважавам паяците, не ги убивам. Старая се да ги държа настрана от очите на мъжа ми, защото той ги смачква.“
Често споменаваше мъжа си.
„Той не си прави труда да взема предпазни мерки, аз трябва да внимавам, да търся нужните хора. Не искам друго дете. Не смея да споделям с никого. Когато се оплаквам на майка ми, тя грубо ме наставлява: «Бъди по-гъвкава, всичко ще се намести. Не си първата, нито ще си последната». Той е господарят. Вчера се скарахме, защото изразих несъгласие с проповедта на господин свещеника, и той ми заповяда да си затварям устата. «Ти си жена, мълчи си.» Когато споделих това с майка ми, тя каза: «Кой носи парите вкъщи? Той. Така че бъди по-гъвкава».“
Отново и винаги парите, отбеляза Жюлиет. Ако Минет бе разполагала със собствени пари, щеше да замине с учителя по пиано. Подчинението на жените се обяснява главно с безпаричието им, а не толкова с чувството им за дълг.
Имаше дни, в които Минет беше весела.
„Мъжът се нуждае от много грижи, но моят поне е здрав, работи и не пие като мъжа на Бланш. Не се червя заради него, когато ни поканят в общината.“
Към края записките й бяха в стенографски стил:
„Вчера, четиринайсети аборт. Защо не съм бездетна?“
От последните записки я побиха тръпки, бяха ужасяващи.
„22 декември 1958: той е мъртъв. На мен весела Коледа.“
Жюлиет върна обратно писмата (те принадлежаха на пианото), но си запази дневника.
Една сутрин раздавачът донесе писмо, препратено от Париж. Пликът носеше печата на адвокатската кантора „Ноблет и Фарланд“. Документите й бяха приети. Жюлиет Тюил беше одобрена за едногодишен стаж в кантората. На стажантите не се полагаше заплащане.
Краят на лятото завари Жюлиет в Жирен. Цял един месец в полусамота й се отрази благотворно. Прекарваше времето, наблюдавайки цветята и мравките, Шоколад и паяците, розите и ягодите. Не общуваше много-много с Шарло. Помагаше на Маргьорит в полската работа. Маргьорит постоянно се оплакваше от времето.
— Оплаквате се, когато е хубаво, оплаквате се, когато вали… Нищо не може да ви направи щастливи — казваше Жюлиет.
— Щастие — отвръщаше Маргьорит, — още една парижка дума. На село такова нещо не съществува. Ние живеем с времето и реколтата, затова за нас прогнозата е толкова важна.
— Но все пак нали си се омъжила, Маргьорит — не се предаваше Жюлиет, — значи си обичала Симон.
Маргьорит свиваше рамене.
— Трябваше ми мъж да работи на полето, нищо повече. Той ми беше първият и казах „да“.
— Но си била щастлива все пак, нали?
— Правичката да ти кажа, децата ми са здрави, изкарвахме достатъчно да ги отгледаме! Другото…
А за мен другото е важното, към него се стремя в живота, разсъждаваше Жюлиет. Минет си е мечтаела за красивия учител, Маргьорит се утешава и мечтае, докато чете „Ние двамата“, аз упорито преследвам някакъв идеал за мъж, който може би съществува само в книгите или в мечтите. Ами ако всъщност аз съм измамената и жертвата?
В Париж Мартин се беше записала на курсове по търговски английски. Тръгваше си от работа в „Кооп“-а в седем без петнайсет и пътуваше цял час, за да стигне навреме до площад „Одеон“. Всяка божа вечер. В брошурата се твърдеше, че ежедневните занимания помагали да се „потопят курсистите изцяло в езика“. В нейния случай това беше единственият начин да изтрие от паметта си спомена за един дълъг шлифер и за проблясващата светкавична усмивка, която й се привиждаше зад всеки ъгъл.
— Никога ли няма да се спреш? — дивеше се Бенедикт пред неизчерпаемата работоспособност на Мартин.
— По-добре се чувствам, когато се претрепвам от работа.
— Заради Ришар ли? Пак ли те прихваща? Защо не отидеш да го видиш? Сигурно вече се е върнал.
— Аз направих достатъчно. Сега е негов ред да се реши на една малка крачка.