— Искаш ли аз да отида?
— Най-много искам да приключим с темата, да я изтрия от съзнанието си. Пълно затъмнение. Изтриване… А ти никак не ми помагаш, като ми говориш непрекъснато за него.
Бенедикт реши да поеме нещата в свои ръце и да отиде сама. Семейство Брузини не я познаваха, а в случай че Ришар се е върнал, щеше да си поприказва с него. Отвори й госпожа Брузини. Бенедикт успя да види, че надписите със спрей бяха заличени, но фасадата не беше пребоядисана изцяло.
— Добър ден, госпожо, аз съм от Националния комитет по преброяването на населението.
— Имате ли документ?
Бенедикт показа отдалече журналистическата си карта и френският трикольор свърши работа. Госпожа Брузини я покани да влезе.
— Само да не се забавим много, че трябва да приготвям вечерята.
Бенедикт извади молив и формуляри, които сви от вестника, и започна с въпросите: брой деца, с какво се занимават… Госпожа Брузини не беше от схватливите и Бенедикт се нервира.
— Кой е глава на семейството у вас? — попита тя рязко.
Истинската анкетьорка би трябвало да е авторитетна личност, нали така.
— Мъжът ми, но той е болен. А големият ми син не е тук, в момента е в Марсилия.
— Професия на съпруга и на сина?
Госпожа Брузини се поколеба за миг и изтърси:
— Мъжът ми е безработен, а синът ми работи на надница в Марсилия. Работи на пристанището. Изпраща ни по малко пари в края на месеца.
— Адресът на сина ви в Марсилия?
Колкото по-рязко говореше Бенедикт, толкова по-сговорчива ставаше госпожа Брузини. Тя стана и отиде до бюфета. Отвори едно чекмедже и се разрови вътре. Бенедикт видя, как се старае да намери адреса на Ришар, и се почувства обзета от странно усещане за власт. Защо съм толкова дръзка, когато се представям за друг човек? Как се получава така, че аз, която толкова се страхувам от живота, успявам да направя такива удари? Ето сега например, никой не ми помага. Никой не ме е хванал за ръката, за да ме доведе тук.
Госпожа Брузини седна отново, държеше някакъв плик. Извади от плика писмо и прочете адреса: улица „Мартини“ №36, апартамент Ж5.
Бенедикт си записа адреса и зададе още няколко въпроса, след което си събра листовете и си взе довиждане.
Госпожа Брузини я изпрати до входната врата, извинявайки се за забавянето. Бенедикт не си даде труда да отговори.
Глава 8
— Доколкото видях, бяха десетина, искаха да поднесат венец на гроба на жената на Незнайния воин.
— На кого? — попита Режина, внезапно обзета от съмнения относно познанията си по френски.
— На жената на Незнайния воин. Така пишеше на лентата: „Има и някой по-незнаен от Незнайния воин — жена му…“.
Матилд беше дълбоко развълнувана. Разхождали се двете с Джоун по „Шан-з-Елизе“ и видели група жени, поели към Триумфалната арка. Джоун настояла да се присъединят към тях. Не успели, защото точно тогава полицаите обградили групичката, издърпали цветята и лозунгите от ръцете на жените и ги натоварили в полицейски фургон да ги отведат в управлението. Матилд и Джоун присъствали на сцената, вцепенени от ужас.
Режина слушаше и лакомо похапваше компот от дюли направо от буркана, беше си го донесла от Германия.
— Ако продължавам да се тъпча така, скоро ще стана огромна и никой мъж няма да ме иска. Дори Незнайния воин…
Страните на Матилд бяха пламнали от вълнение.
— Не мога да обясня защо, но групата протестиращи жени дълбоко ме развълнува. Обикновено сме свикнали да виждаме групи протестиращи мъже. Една от жените носеше транспарант с надпис: „На всеки двама души единият е жена“. Досега не се бях замисляла.
— Един от двама е жена. А колко ли са възможните съпрузи? — попита Режина с пълна уста.
— Наистина ли искате да се омъжите? — обърна се Матилд към нея.
— Това е единствената ми надежда. Не виждам какво друго бих могла да направя. Нямам дипломи, нямам пари, нямам професия. Всъщност не ме бива за нищо.
— Когато се омъжих, и аз бях като вас.
— Ето на, виждате ли. А сега имате прекрасни деца, красива къща, мил съпруг. Преуспели сте в живота.
Матилд кимна. Беше подредила живота си. Въпреки всичко нещо не й достигаше.
На другия ден на първа страница на „Франс Соар“ се появи заглавие с огромни букви: „Протестаращите феминистки не успяха да поднесат венците си“. Статията беше посветена на Движението за освобождение на жените, напомняше накратко за американското сродно движение Women’s Lib и съобщаваше, че предния ден в Ню Йорк 25 хиляди американки излезли на улицата да протестират.