— И ми го заявяваш широко усмихната! Ти си полудяла.
Жюлиет се прибра от Жирен точно когато Матилд реши да се завърне в домашното огнище, проклинайки учебните помагала и престилките, на които трябваше да бродира букви и опознавателни знаци. Не забрави да им припомни, че пак ще им дойде на гости.
— И ако няма свободно място, ще отседна на хотел!
Жюлиет не проследи с особено внимание драмата, която се разиграваше между Бенедикт и майка й. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: да открие Луи!
Ремонтът на къщата почти приключи и Шарло беше удовлетворен от подобрения бетон. Тръгна си щастлив с Шоколад на задната седалка, настанен между бидоните и разни мостри.
Жюлиет отиде в хотел „Ленокс“. Не беше особено трудно да намери адреса и телефона на Луи. Беше спал там миналата нощ и си бе забравил документите в стаята. Жюлиет се чудеше дали да му се сърди, или да му благодари.
— Където и да се появи този пич, мадамите ще се избият да го преследват — каза й барманът. — Чудя се какво толкова намирате в него. Той е мръсен, груб и луд… Снощната например, някаква холандка, мацка и половина, манекенка, щеше да си прекара хиляда пъти по-добре с мен, какъвто съм любезен, внимателен, имам и скътани парици. А той профуква всичко до петак!
Жюлиет се колеба в продължение на няколко дни, докато реши да му позвъни.
Взираше се в парчето хартия, на което беше преписала адреса и телефона, и се питаше: „Ами ако го изхвърля? Ще се освободя завинаги от Луи“.
Само че беше пропуснала момента, адресът и телефонът се бяха запечатали в ума й. Способна съм дори да запомня номера на колата му и на социалната му застраховка.
Една вечер набра номера, молейки се на света Схоластика да не вдигне.
Той вдигна.
Тя разпозна гласа му и начина му да се провиква „ало“, сякаш имаше пожар. Вероятно ядеше, защото го чу да дъвче в слушалката.
Затвори.
Нямаше сили да държи слушалката. Обзе я необяснима слабост, зави й се свят и коремът й се сви на топка. От едно-единствено „ало“… Час по-късно отново набра номера.
— Добър ден, обажда се Жюлиет.
— Коя Жюлиет?
Бам. Ударът я разтърси цялата, зашемети я от глава до пети. Усети, че не й достига въздух, че оглушава, че сърцето й спира, и направи страхотно усилие, за да го върне в ритъм. Ръката, с която държеше слушалката, се изпоти и за малко да я изпусне, косата й се омазни от напрежение, умът й я съветваше да затвори, утробата й протестираше: „Не, не, искам да ме люби, без значение колко ще ми струва!“.
Готова съм на всичко, само да не седя, да се гриза отвътре и да чакам, каза си Жюлиет, пък и нищо не губя, един ден ще му го върна тъпкано. Ще го срещна случайно на улицата, ще бъда красива, с обувки на висок ток и ще го подмина, без да го погледна. Ще се притисна до мъжа, който ще бъде с мен, и няма да го погледна дори с крайчеца на окото.
— Жюлиет Тюил.
— Аха, добър ден… И как се чувства Жюлиет Тюил?
Говореше с наглия тон на играч, току-що спечелил партията, който се наслаждава на победата, подпрял небрежно хълбок на бара, с мехурчета бирена пяна по устните. Който се фука с подвига си пред приятелите и не бърза за никъде. Който безцеремонно афишира колко не му пука.
Едно на нула за него, отбеляза Жюлиет. Толкова по-зле. Задрасквам думата „любов“ от речника и започвам да го давам практично. Секс, секс и пак секс. Искам да ми каже колко му е гот, как влиза и излиза, как мазно се плъзга, как цялата съм мокра и колко му харесва това… Останалото — гордостта, самолюбието, любовта към ближния, ще го оставим за после.
Размениха някоя и друга баналност. За времето, за това, как минава, за това, как е минало, откакто не са се виждали.
— В такъв случай можем да се видим, а? — предложи той, добронамерен и щедър. И без да дочака отговора, продължи: — Утре на обед.
— Не, няма да мога.
Обед — не беше най-хубавото време за сдобряване. По-добре беше да е тъмно и да хванеш нечия ръка в мрака.
— Утре вечер — каза тя.
— Добре.
Тя затвори.
Утре вечер, вечерта на надеждата…
Утре ще спя с него. Край на терзанията. Поне до утре вечер.
А вдругиден ще е друг ден.
Бе й определил среща в един китайски ресторант. Пристигна първа, колкото и да се размотаваше в старанието си да закъснее.
Той влезе с ръце в джобовете на дънките, пристъпвайки плавно и спокойно.