Същата участ сполетяваше и цигарите, забравени на первазите, които догаряха, оставяйки кафеникави следи. Сапунът се разтапяше в неизпразнената вана, крушките гърмяха, парчета сирене изсъхваха сгърчени и образуваха странни фигурки в залепналите по мръсния мокет чинии. Единични чорапи се въргаляха до смачкани стофранкови банкноти и хартийки, или парчета от кибритени кутийки с надраскани отгоре им телефонни номера.
Първия път, когато отиде в жилището му, Жюлиет беше толкова щастлива, че занесе цветя. Той ги погледна с недоумение, не знаеше какво да прави с тях, благодари и хлътна в кухнята. На сутринта тя ги видя на масата, вече увехнали.
Направи опит да сложи малко ред. Той отбеляза:
— Сърдиш ли се? Жените винаги започват да подреждат, когато са сърдити.
Жюлиет свикна да се мие на тъмно, да се бърше с края на кърпата, молейки се наум да е чист, да се гримира, гледайки се в парче огледало, закрепено на крана на мивката, да търси пастата за зъби при приборите за хранене, да включва чисто новия телевизор с помощта на ножче — Луи беше счупил всички копчета — и да сгъва старателно дрехите си до леглото.
Колкото до Луи, сутрин той издърпваше наслуки нещо от купчината дрехи, понякога скачаше скоростно в тези от предния ден, излизаше и се оглеждаше във всички витрини, покрай които минаваше. Сякаш понасяше единствено отражението си. Поглеждаше се, разрошваше косата си, недоволен от гледката, и продължаваше, мърморейки ядосано.
Нито веднъж не я попита как прекарва вечерите си, когато не се срещаха. Както и тя него впрочем. Една вечер го зърна с някаква мацка, русолява, с голям нос и обици като топки за коледна елха. На другия ден го попита:
— Няма ли да ти е неприятно, ако излизам с друг мъж?
— Не.
— Ами ако се чукам с него?
— Също не.
— Казваш го, за да се чувствам свободна аз или ти да се чувстваш необвързан?
— Отговор №2.
Тя не отговори нищо и легнаха на матрака.
Тя не изпитваше нищо. Разговорът им се въртеше без прекъсване в ума й.
— Ето на, ти вече изобщо не ме обичаш — заяви той, отлепвайки устни от нея.
— Не, но…
— Мислиш за това, което ти казах преди малко?
Тя кимна. С Луи беше за предпочитане да казваш истината.
Той я притисна до себе си.
— Слушай какво ще ти кажа, мила моя. Ако спиш с някого, за да ме наказваш, е кофти за теб. Ако го правиш от желание, е кофти за мен, затова не искам да го знам. Съгласна ли си? Знам, че свободната любов и всички тези тъпотии са на мода, но самият аз не вярвам в подобни измишльотини. Когато обичаш, ставаш ревнив, не ти се иска твоята мадама да се търкаля в леглото с друг.
Жюлиет се зачуди дали да не приеме думите му за обяснение в любов и реши да го стори. Въздъхна и го целуна, шепнейки му думичките, които знаеше, че го подлудяват. Когато легна отгоре му, за да го люби, той я погледна и прошепна: „Красива си… Красива си“.
Това си беше второ обяснение в любов и й се прииска да напусне всичко заради него.
Само че невинаги бе така.
Нерядко оставаше с усещането, че не съществува. Че е една от многото, съвършено анонимна. Анонимна любовница. Една дупка, една путка, едно дупе.
Когато гледаха някой любовен филм по телевизията, той се хилеше злорадо и осмиваше героите, които се кълняха в луда любов. Когато ходеха на кино и се редяха на опашка за билети, той стоеше настрана, без следа от нежност или близост.
Един ден тя му каза:
— Много ми се иска да ме прегърнеш, докато чакаме на опашката.
Тъкмо се бяха наредили за билети за филма на Робърт Олтман „Военнополева болница“.
— Ако искаш, мога да ти набутам моята отзад…
Тя си замълча. По отношение на мръсотиите нямаше равен.
Жюлиет си казваше, че някой ден може би ще се умори, ще отстъпи и ще приеме, че я обича. Чудеше се откъде извираха тези подозрителност и злоба, тази негова неспособност за съжителство.
Докато чакаше и се надяваше, се срещаше с Виртел. Два пъти седмично. Изпитваше същата погнуса и същия страх, както когато беше малка и майка й насила я водеше на зъболекар. Държеше се по същия начин: послушно и сковано. В очакване на болката. Или на отвращението.
Първия път с огромно усилие успя да потисне смеха, който й напираше отвътре. Той я бе прегърнал, стигаше й до челото, след което изрита обувките си и се скъси с няколко сантиметра — сега й стигаше едва до брадичката.