Заради вас съм принуден да се крия зад тази тридневна брада, а ненавиждам брадатите.
Татко и мама. Анри и Реймонд Гаяр, по баща Морен. Учители в Понсе сюр Лоар. Анри и Реймонд бяха женени от дванайсет години, когато на 2 октомври 1940 година обявиха радостната вест — раждането на първия им син Луи, който така си и остана единственият.
Луи растеше в празния училищен двор, мечтаеше в класните стаи, притихнали след шест часа, когато звънецът оповестяваше края на учебните занятия, изгълтваше си супата на края на масата, сред тетрадките с контролни, нашарени с червено мастило. Вечер излизаше в празния двор, вдигаше очи към небето, наблюдаваше звездите и се прибираше, за да открие имената им в краткия астрономически атлас. „Луи ще стане астроном — казваше майка му. — Да му купим телескоп.“ „В никакъв случай — възпротивяваше се баща му. — Ще стане учител като мен.“
Луи се чувстваше по-близък до звездите, отколкото до родителите си и техните мании: ежедневна баня, безупречно сресване на крив път, вечер щателна инспекция дали са му чисти ушите и дали се е измил „между пръстите на краката“, „Луи, покажи на мама“. Никакви кръпки на панталоните, никакви синини по коленете. В училище странеше от побойниците. Дори не му се налагаше да ги избягва — синът на учителя беше неприкосновен. За сметка на това момичетата го харесваха и Луи нямаше нищо против. Изпращаха му рисунки в час, а после му позволяваха да им диша във вратовете.
Лятната ваканция беше голямото събитие на годината. Тримата вземаха влака до Авиньон, после автобуса до Ла Фрескиер, малко селце в долината на буйната река Юбе. Отсядаха в хотел, на пълен пансион, който струваше дванайсет франка на човек. През целия август Луи строеше малки баражи на ручея Беус и повдигаше камъните, за да открие някоя пъстърва. На отиване и на връщане автобусът спираше във фермата на семейство Доминиси и пътниците слизаха, за да видят местопрестъплението, като се разхождаха на групи. Тези спирки бяха звездният миг на Анри Гаяр, който с времето си беше спечелил славата на хроникьор на произшествието, разиграло се на това място. „Малката Дръмънд била влачена в продължение на стотина метра, преди да бъде жестоко умъртвена.“ Луи слушаше и трагедията се разиграваше пред очите му. Беше далече по-интересно от звездите. Ставаше дума за труповете на трима британци, открити между железопътната линия и река Дюранс. Доминиси бяха семейство убийци, то си личеше по престъпните им физиономии. Дядото с хитрото си и лукаво изражение си играеше на котка и мишка с правосъдието. Бабата се подхилваше подигравателно с беззъбата си уста. Луи беше далече от безупречните тетрадки, от леко накуцващия си баща с бастун в ръка, далече от бифокалните очила на майка си, от старателното миене и четкане преди лягане, далече от молитвата с долепени длани и от чаршафите, които ухаеха на сапун.
По време на седмата им лятна ваканция в селцето Луи се запозна с Албер Каст, пенсиониран полковник, чиито „червени“ убеждения били причина за преждевременния край на кариерата му. Полковникът се привърза към Луи. „Ей, юначе…“, провикваше се той гръмогласно от време на време, когато го вземаше със себе си на дълги разходки. Докато се катереха по околните височини или ловяха риба в Юбе, полковник Каст не млъкваше и за миг. Говореше за живота, за любовта, за смъртта, за политиката, за родителите… Луи слушаше и за пръв път усещаше в себе си желание да заприлича на някого. Не беше сигурен, че разбира всичко, но това, което запомняше, го превърташе в ума си по цяла нощ. „Полковник Каст е голяма работа!“, бе възкликнал пред баща си, преливащ от ентусиазъм. „Полковник Каст е никой и повече няма да се занимаваме с него“, бе отвърнал Анри.
На следващото лято не отидоха никъде. Луи се мотаеше в училищния двор в Понсе. Не поглеждаше към звездите, опитваше се да си спомни какво говореше полковникът. „Човек трябва да е истински, юнако… Не хитрувай, бъди такъв, какъвто си, дори това да ти носи неприятности.“ Лесно е да се каже. По-сложно щеше да е да се приложи в живота.
Далече от полковник Каст, сам под козирката на училищния двор, на Луи му останаха само целувките, които си открадваше от Елизабет, дъщерята на хлебаря, просто така, заради тръпката.