Луи порасна, взе си матурата с оценка много добър и отиде войник. Неговият полковник не приличаше на полковник Каст, а старшината се провикваше: „Хей, юнак“, само за да разсмее ротата. Включи се в театралната трупа и написа пиеса, която постави заедно с другите кашици. В нея се подиграваше с полка и със старшината. Резултатът бе осем дни арест, наказание, което посрещна невъзмутимо — щом реагираха по този начин, значи се бе справил добре. Освен това цяла седмица в карцера можеше да си припомня с огромно удоволствие какви чувства бе изпитал на сцената. Изведнъж се беше превърнал в друг човек. Почувства как най-после се е превъплътил в себе си, в истинския Луи Гаяр.
Разбира се, изтече много време и трябваше да премине през множество перипетии, преди да изостави всичко, за да стане истински артист. Но сега най-после живееше според принципите на стария Каст. Беше „истински“. Дори ако понякога това му причиняваше болка.
Обичаше да хвърля в смут охранените си сътрапезници, като заявяваше гръмко по повод гражданската война в Биафра и гладните дечица в тази страна, че „вярва в една-единствена кауза и тя се нарича Аз“. „Много е лесно така, много е лесно“, мърмореха, докачени, благопристойните люде и бързаха да напуснат масата под някакъв скалъпен претекст. Луи не се даваше толкова лесно и отиваше да сее раздор на друга маса. И без това не можеше да затвори очи преди разсъмване. Ако останеше сам вкъщи, обикаляше напред-назад, ядеше среда от хляб или кускус, накиснат в топла вода от чешмата, за да набъбне. „Заради язвата, обясняваше с ръка на стомаха, ям само нощем.“ Падаше си по болести и по доктори. Знаеше всичко на тема сърдечни трансплантации. Четеше вестниците единствено за да е в час с подготовката на полета на „Конкорд“ или с взрива на третата френска атомна бомба.
За всичко останало не му пукаше. Също както не му дремеше за окупацията на театър „Одеон“ от организацията за „революционно действие“, нито за разбунтувалите се студенти през май ’68: „Философи с бедна мисъл, които откриха задника си и видяха, че е мръсен. Край на завистта, край на отношенията, основани на силата, всички ще са равни в общество без печалби и началници, килограми от разлигавена добронамереност, от peace and love, от цветя в косите и всеобща любов в разни комуни… Пълни тъпотии! Като не са способни да се справят със собствената си мръсотия, се юрват да я споделят с другите“.
Една година след май ’68 подобни изказвания никак не допринасяха за популярността му, което си беше в реда на нещата. Не му дремеше, поясняваше, че говори „от опит“: бил живял сам, в двойка, в тройка, в група от десет. „Любовта не съществува — твърдеше той. — Въпросът е кой ще надделее“, а когато не беше на кеф, изтърсваше: „С две думи, путката или курът“.
После отиваше да си легне и си казваше: „Ама че си тъпак. Крайно време е да престанеш с тези дрънканици! И ти си като всички останали. Само дето не искаш да си го признаеш“.
Стана пианист, за да сваля момичетата. Беше забелязал, че се тълпят край пианото. Най-прекрасното дупе на света и то не направи изключение. Облакътена на пианото, подпряла брадичка с длан, тя го слушаше как повтаря облади, облада и в очите й се четеше неприкрито съгласие.
След като се раздели с Жюлиет в ранни зори, Луи отиде пеш до студио „Саунд“, за да запише мелодията на една съчинена от него реклама за някакво меко сирене. Хонорар пет хиляди франка. Така известно време ще мога да правя това, което ми харесва, да пиша музика, да се сдобия с агент, който да ми изнамери роля на млад любовник, за да си заслужи десетте процента. Достатъчно дълго се размотавах. На двайсет и осем години не мога да си позволя да наема стая в някой по-лъскав хотел. Много бързо я нацелувах, трябваше да я накарам да поизчака малко. Сграбчих я, сякаш… Следващия път ще я накарам да чака, да се поизпоти. Благовъзпитана девойка с плисирана поличка. Убеден съм, че мога всичко да си позволя с нея. Мило момиченце, вперило поглед в оная ми работа. Когато се прилепи до него през нощта, не му даде сърце да я отблъсне, както правеше с момичетата, с които преспиваше. Не обича да го докосват след… Тя се вкопчи в него като дете, което иска да го носят на гръб, с крака на кръста, хванало го през раменете, мушнало глава във врата му, и той остана неподвижен, не помръдна…
На стълбището на студиото се размина с асистента.
— Привет, Луи! Чакат те за запис.
— А ти накъде си се запътил? Приключи ли работния ден?
— Отивам за кафе, веднага се връщам.