— Вземи един скоч за мен, за отскок.
Има си навици — докато свири, цигарата дими, залепена на устните му, чашата с уиски, с топящи се кубчета лед, му е подръка.
Отби се в режисьорското студио, поздрави Макс, звукорежисьорът, и отиде да си седне в звукозаписа.
— Не съм много свеж тази сутрин, но ще се справя — заяви, пукайки с пръсти.
Макс протегна ръце с вдигнати длани, сякаш за да му даде знак, че няма закъде да бърза.
— Пускам ти инструментала… да чуеш какво направихме вчера, ще ти хареса.
Макс пусна записа. Луи се заслуша. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси.“ „Не е лошо, само как съм го извъртял. Ония ще продадат милиони опаковки от бялото сиренце. Тъпо е да го харизвам на рекламата, по-добре би било да си го запазя и да направя някой хит за певеца Луи Гаяр…“
Асистентът влезе с уискито в ръка.
— Благодаря. Колко ти дължа?
— Нищо. Макс плаща.
Той посочи към Макс, който кимна, сякаш да каже: „Нищо работа, остави, нищо не ми дължиш“. Луи вдигна чашата към Макс с жест на признателност.
— Започваме ли?
— Давай.
Луи гаврътна една ледена глътка, запали цигара, изкара няколко гами за разгрявка… добави партиите за пиано към бас китарата и ударните. Нанани, нанана, шамбурси… Пет хилядарки за четирийсет секунди. Дали да не взема да прескоча до Таити? Парите не ме блазнят, комфортът ме приспива, ако профукам всичките мангизи на Таити, като се върна, ще бъда притиснат от обстоятелствата и ще трябва да родя някоя идея… На Таити с нея, сред палмите, с колан от цветя на бедрата й и аз се опивам от аромата й… Добре звучи.
— Добре, сега да го направим отново. Малко по-бавно към края, ако обичаш.
Мелодията наистина си я биваше. Прозвуча ненадейно в главата му една сутрин, в ранни зори, докато кръстосваше парижките улици. Седна на една пейка, близо до някаква автобусна спирка. Автобусът се плъзна покрай него и той зърна нарисуваната красива усмихната блондинка. В главата му прозвуча нанани, нанана. Прибра се на бегом, записа нанани, нанана на магнетофона, след което легна и заспа. Щастлив.
— Да го повторим за последно! Просто още един път, за по-сигурно.
Димяща цигара, димящ лед. Лентата се завърта отново. Автобусът пак се плъзга покрай него. Трябва да се върна на онова място, да отключа спомена, като Пруст с вкуса на мадлената. В търсене на изгубения автобус.
— Готово. Получи се точно както го искахме.
Макс вирна двата си палеца във въздуха и му направи знак да отиде при него. Луи се протегна, разтри очи и стана от мястото си. Влезе в режисьорското студио и попита:
— Удовлетворен ли е клиентът?
— И още как! Потекоха му лигите от кеф. Ще ти даде нови поръчки. Франк ми каза да ти предам да минеш през него да си поприказвате по въпроса.
Франк беше собственикът на „Саунд“. Връстник на Луи, идеите направо извираха от акъла му, а и беше един хитрец… За по-малко от две години рекламната му фирма неизменно печелеше най-доходните поръчки.
— Имаш талант, момче. Защо не почнеш да пишеш музика за себе си?
Луи се усмихна на Макс. Нямам нужда от теб да ми го казваш, братче, каза си той. Обаче трябва да бъдеш учтив с хората, които те четкат, иначе те намразват и решават, че се дуеш. Стана от стола, сръчка приятелски Макс и тръгна към изхода. Стигна до вратата и се обърна:
— Моля те, кажи на Франк, че ще мина утре следобед за договора. Ако не може по това време, нека ми звънне.
Макс отново вдигна палец. Навън беше приятно. Не му се спеше. Язвата му не се бе обаждала тази нощ. Влезе в едно кафе и си поръча двойно кафе със сметана. Извади цигара от пакетчето „Марлборо“, запали я, върна обратно в кутийката изгорялата клечка и се облакъти на бара. Животът бе прекрасен. Собственикът побутна чашата към него. Луи благодари. Изпитваше нужда да се държи учтиво. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси…“
Глава 11
Happy birthday to you, happy birthday to you, happy birthday, dear Juliette, happy birthday to you.
Деветнайсетте свещички трепкаха пред Жюлиет. Насълзена, тя не откъсваше очи от тортата и от надписа, с който майка й бе поръчала да украсят шоколадовата глазура: „Честит рожден ден, Жюлиет“.
Пееха на английски заради Жан-Франсоа Пенсон, който се бе завърнал от Америка. Минавайки през Питивие, за да се види с родителите си, той се бе отбил в „Котаракът в чизми“, където госпожа Тюил го задърпа за ръката: „Как е животът в Ню Йорк?“, и добави: „Ако сте свободен, довечера празнуваме рождения ден на Жюлиет“.