— Какво правите в Питивие?
— Празнувам рождения си ден… с родителите ми.
— Вашият рожден ден?
— Да, станах на деветнайсет години.
— Бихме могли да си говорим на „ти“, предвид степента на интимност, до която стигнахме… — предложи той подигравателно.
— Добре. Щом искате… На мен ми е все едно.
Той гръмко се изкикоти в слушалката. След което, възприемайки ненадейно сериозен тон, добави:
— Кажи ми, нали не си с някой тип?
— Не… Не… Казах ви вече, с родителите ми съм.
— Добре, в края на краищата не ми пука. Прави каквото искаш, при положение, че не съм в течение. Кога се връщаш?
— В понеделник.
— Да се видим понеделник вечер тогава?
— Ами…
Ами ако Жан-Франсоа се окаже свободен в понеделник вечер…
— Ще трябва да поработя малко, имам толкова неща за четене и съм закъсняла. По-добре да си звъннем през деня.
— Ясно! Искаш да се срещнеш с някой друг, но още не знаеш дали ще е свободен.
— Не, не, уверявам ви.
— Добре, добре, съгласен. Ще ти се обадя в понеделник в седем — каза той и затвори телефона.
Дори не си спомняше за какво си говориха. На два пъти си пое дълбоко въздух, преди да се върне в трапезарията.
— Кой беше? — попита майка й подозрително.
— Господин Виртел… за някаква папка… оставих я на авеню „Рап“, а той я търсил под дърво и камък. Спешно му трябвала, затова се обади.
Мартин я срита под масата. Жюлиет се сепни и млъкна. Мартин й правеше знаци. „Стига, съвсем се оплете, не виждаш ли колко е часът?“
— Всички ли ще пият кафе? — попита госпожа Тюил. — Жан-Франсоа… Позволявате ли да ви наричам Жан-Франсоа?
Жан-Франсоа кимна. С удоволствие ще пие кафе, да, разбира се, може да го нарича по име.
Старанието на госпожа Тюил го развеселяваше и умиляваше. Очевидно си въобразява, че съм идеалната партия за женитба, а и Жюлиет е на същото мнение. „Типичното френско семейство!“, каза си той, правейки топчета със средата на хляба. Действа ми успокояващо. Някой ден с удоволствие бих влязъл в едно такова семейство, бих се оженил за някоя малка Жюлиет. След кафето ще ми предложат „два пръста отлежала гроздова“. Или може би една домашна черешова ракия. Господин Тюил ще избере темата на разговора „между мъже“: влязлото в сила ДДС, това, че и търговците вече са длъжни да внасят осигуровки за болест… Ще изброи причините за гнева си и ще заключи, че „това няма да мине току-така“. Двамата ще си приказваме, докато жените ще раздигат масата и ще мият чиниите. Той ще прави ласкателни намеци по отношение на хубавата ми професия, добрия стандарт, евентуалното наследство, разпръсквайки с ръка пушека от пурата, от която леко ще му се гади. Какви ли ги говорят родителите ми, за да си въобразяват хората подобни неща? А може всичко да се дължи на асоциациите, които будят думи като „Париж“, „рекламен бизнес“, „Ланча“, „Щатите“… Какво ирония! Какви наивници са обикновените хорица, колко е лесно да ги преметнеш!
— Кафето тук ли ще го пиете, или в хола? — запревзема се госпожа Тюил.
— Не, не, ще останем тук. Тук сме си много добре — отговори той.
Местенето в хола щеше да придаде скованост на семейната картинка, а като седиш на масата, се отпускаш, облягаш се на лакът, разхлабваш колана, изуваш си обувките незабелязано. Ако ме нямаше, господин Тюил щеше леко да се оригне, да си почовърка зъбите с подострена за целта кибритена клечка. Жилището е точно над магазина, мебелите са от масивен дъб. Навсякъде има покривчици и разни джунджурийки. Явно нищо не се е променило от двайсет години насам. А госпожа Тюил е прекалила с червилото и има доста вулгарен вид.
— Е, Жан-Франсоа, как е в Щатите? — попита Жанет Тюил.
Той започна да разказва, независимо от очевидната липса на интерес. За тях Щатите са толкова далече. Те не смятат, че някога ще отидат там, затова кимат, все едно слушат, и мислите им са заети с друго. Например с еспадрилите, които непременно трябва да поръчат, защото лятото наближава. Всяка година пропускат да поръчат еспадрили, което си е проява на небрежност. Еспадрилите се продават най-много в летния сезон…
Трите момичета се бяха събрали в долния край на масата до бабата, която беше задрямала. Жюлиет гледаше замечтано, Мартин разказваше за стажа си в Орлеан, Бенедикт си припомняше оскърбителните думи от писмото, което бе изпратила.
Часовникът на бюфета отброи единайсет удара.