На Жюлиет не й се спеше. От пурата леко й се гадеше. Остави я да угасне в пепелника. Мартин продължаваше да дърпа от своята. Беше облякла жълто поло, носеше жълти очила, в косата си бе забучила две жълти шноли, от което Жюлиет заключи, че при нея всичко е наред. Направеше ли си труда да съчетае цвета на очилата, пуловера и шнолите, значи беше в отлична форма. На Жюлиет й се прииска да я целуне. Впрочем тази вечер имаше желание да целува всички наред.
— Искате ли да потанцувате, Жюлиет?
Принцът бе отворил уста.
— О, да! — възкликна тя.
— Разрешавате ли ми да отвлека тези три девойки? — обърна се Жан-Франсоа към госпожа Тюил.
— Разбира се, Жан-Франсоа, щом са с вас…
— Ще се наложи да се понагъчкаме! — предупреди Жан-Франсоа, посочвайки спортния автомобил. — Другият вариант е да свалим гюрука.
Свалиха гюрука. Трите момичета се настаниха, като Жюлиет седна до него. При всяка смяна на скоростите, ръката му галеше коляното й.
Първият, на когото попаднаха в „Клуб 68“, беше Рьоне. Сам на бара. Мартин дебнеше реакцията на Жюлиет — тя едва го забеляза.
— А, Рьоне… Как си? Познаваш ли Жан-Франсоа Пенсон?
Рьоне поклати отрицателно глава. Жюлиет ги представи набързо един на друг и помъкна Жан-Франсоа навътре.
— Хайде да танцуваме, хайде де — подкани го тя умолително, когато пуснаха „Сюзан“ на Ленард Коен, — това е любимото ми парче.
Не беше съвсем вярно. Намираше го леко сълзлив, но беше идеален за флирт — шест минути бавен блус.
Той я притисна плътно до себе си. Тя примираше от удоволствие. Кога щеше да се реши? Кога? Не можеше да чака повече, вдигна глава да докосне устните му, той промълви едва чуто:
— Жюлиет…
И я целуна.
Жюлиет почувства как тялото й се превръща в огнено кълбо, а краката й омекват, сякаш са от пластилин. Залепи устни до неговите, за да не му хрумне да прекъсва целувката, и се обърна отчаяно към света Схоластика с молба да накара диджея да продължи с бавните парчета.
Молитвата й бе удовлетворена.
„Хей, Джуд“ — седем минути и половина.
Красивият Рьоне седеше до Мартин и Бенедикт и следеше с очи как Жюлиет флиртува на дансинга.
— Кой е този тип? — попита той Мартин.
— Наследникът ти, приятел.
След което се обърна към Бенедикт.
— Като гледам как вървят нещата, ми се струва, че сме в разгара на ново любовно приключение!
— Днес е рожденият й ден, да прави каквото й харесва — отговори Бенедикт.
— Добре, само дето има опасност този да се задържи по-дълго, което не ми се нрави особено!
В бара нямаше никой от техните познати и двете останаха разочаровани. Да не би да бяха дошли прекалено рано? Пък и диджеят с тези бавни парчета, които постоянно пускаше!
— В случай че убийствено обидното ми писмо е постигнало целта си, и аз ще замина за Париж — каза Бенедикт.
— Както и аз, след шест месеца, след като приключи курсът. Ще ме изпратят там да получа бойното си кръщение, да покажа какво съм научила, пише го черно на бяло в договора!
— Страхотно — ентусиазира се Бенедикт. — В такъв случай ще си наемем апартамент трите заедно!
Прекалено е хубаво, помисли си Мартин. Не си падаше по този вид мечти. Не ти позволяват да действаш и носят нещастие. Но пък колко щеше да е хубаво! Трите заедно. В голям апартамент. В Париж…
Глава 12
Когато сутринта влезе в голямата зала на отдел „Външна информация“ на третия етаж на сградата на вестник „Фигаро“, кацнала на кръговия площад на „Шан-з-Елизе“, Емил Буше не се изненада, че я намира празна. Той винаги пристигаше пръв. Пръв прочиташе нагънатите на хармоника до телексите рула с телеграми и новини, пръв преглеждаше националния печат, пръв отваряше кореспонденцията си.
Както обикновено, и тази сутрин остави шлифера си на старата закачалка, оправи възела на вратовръзката си пред огледалото и се опита, за кой ли път, да приглади къдравата си гъста коса. Намокри пръсти и ги прокара през нея да я поизправи поне малко, но се отказа и се зачете в програмата си за деня.
Обичаше да е сам в просторната кореспондентска зала. За миг си представяше, че той е главният. Срещите и задачите за деня му действаха опияняващо: дванайсет и трийсет, обяд с господин Тху, член на виетконгската делегация на мирната конференция за Виетнам, на авеню „Клебер“, която тъпчеше на място. Емил въздъхна дълбоко. Познаваше добре господин Тху, голям чешит, хитрец, който щеше да му пусне някоя незначителна информацийка, след като го умори с безкрайните си пропагандни тиради. Петнайсет часът — планьорка. Пак ще трябва да води битки за материала за Айзенхауер. Знаеше наизуст аргументите на главния редактор. „От какъв зор ще си губиш времето с някакъв некролог! Сякаш не ти стига работата с Виетнам! По-добре остави хризантемите на ония, на които им плащат за това, и кажи какво успя да изкопчиш от твоя виетнамски селяк!“