Признаваше, че наистина не се нуждаеха от него за съчиняването на некролога, бил той на Айзенхауер. Който и да е от колегите беше способен да го направи. Низо например. Той обожаваше да се рови из архивите. Въпреки това…
Емил Буше много държеше на генерала президент. Не че му се възхищаваше кой знае колко, но той си беше значима фигура и споменаването му изискваше един, да го наречем, военен лиризъм, една тържественост, каквито на Буше определено му се удаваха. Точно този вид материали го отличаваха от колегите от гилдията. Затова настояваше да получи въпросните пет колонки. И щеше да ги получи… Шестнайсет и трийсет, интервю с генерал Статъм, бивш адютант на Айзенхауер в Лондон. Ще ги принуди, ще им писне да му отказват и накрая ще му го възложат. Вчерашният вестник лежеше на бюрото му. Запрелиства го наслуки, но много скоро, тъй като собственият му подпис го привличаше като магнит, се зачете в статията си. Заглавието отново го грабна: „Ракетен обстрел по мира“. С удоволствие отбеляза, че силната идея, прокарана в увода, не се бе оказала еднодневка. Четенето така го погълна, че не чу Низо да влиза.
— Е, Нарцис, оглеждаме ли се?
Жан-Мари Низо остави нещата си на бюрото, което беше точно срещу това на Буше.
Този не си дава зор, каза си Емил Буше, идва все по-късно на работа.
— Ами да, да ти кажа, братче, според мен статията ми доста си я бива.
— Да — кимна Низо, — няма какво да се каже. Качество „Буше“.
Емил се подразни от безразличието на Низо, но не можеше да му се сърди, защото Низо никога не препрочиташе материалите си.
Отново разтвори бележника с дневната си програма. Вечеря у Раул Фрелар, бивш радиожурналист, който възнамеряваше да се заеме с издаването на ежедневник. Емил изобщо не мислеше да напуска „Фигаро“, но знаеше, че на вечерята ще присъстват всички влиятелни фигури на журналистическото поприще. Щеше да прибави още някое и друго име към списъка си с полезни контакти. Преценяват журналиста по връзките му. Още когато стажуваше, му набиваха това правило в главата. Бележникът с имената вече бе изгубил първоначалния си вид, почти се беше разпаднал, връзваше го с ластик, но бе препълнен с телефони, които си заслужаваше да има.
— Господин Буше. — Портиерът бе подал глава на вратата. — Някаква девойка твърди, че имала среща с вас.
— О, боже! Да изчака пет минути.
Най-после щеше да види лудата, която го бомбардираше с писма от шест месеца насам. Тя коментираше всяка негова статия и даваше мнението си, като доразвиваше някоя подробност и настояваше да я приеме. Пишеше, че искала да стане журналистка. Всяка седмица получаваше поне десет писма от този десен. Ако трябваше да отговаря на всяко едно…
Последното й писмо го накара да отстъпи. Беше пълно с обиди, впрочем доста забавни. Тя твърдеше, че „журналист, до такава степен лишен от любопитство, по-добре да стане чиновник. Или продавач на връзки за обувки. Или крояч на панталони, който седи по турски на дебелите си кълки и наблюдава минаващите влакове…“.
Не поемаше кой знае какъв риск, като я приемаше — ако се окажеше прекалено досадна, портиерът щеше да го отърве от нея. Някой и друг любезен лаф, една-две изтъркани фрази за прекрасния и благороден репортерски занаят, след което учтиво, но твърдо я отпращам по живо, по здраво.
Емил Буше никога не рискуваше, не беше по тази част. Предпочиташе да работи здраво, да напредва бавно, да се налага постепенно, без да вдига шум и без да изразява открито мнението си. Следваше тази линия още от постъпването си в Центъра за обучение по журналистика. И досега неотклонно се придържаше към нея. След края на обучението кандидатства за място на стажант във вестник или списание, воден от мечтата да види името си напечатано под някоя статия. Славата. В радиото и телевизията нещата бързо се меняха, образите, звукът засенчваха имената. За разлика от вестника… Във вестника журналистът наистина съществуваше, настаняваше се в живота на читателите, появяваше се всеки ден, подхранваше мечтите им, особено ако работеше в отдел „Външна информация“.