Най-важното в случая беше, че за целта не се изискваше продължително обучение, нито унизителни поклони и ласкателства. Изстрелваш се право на върха с бодро перо и впечатляващо слово.
„Фигаро“ предлагаше три стажантски места, „Монд“ — две. Емил би предпочел „Монд“, но още през първия си работен ден двайсет и четири годишният стажант се смая, като откри, че е станал част от един от най-старите вестници на света, в който бяха писали някои от най-прочутите писатели: Жорж Санд, Балзак, Нервал, Зола, Доде, Верлен, Маларме, Толстой, Жюл Ренар…
Стъпвайки на мраморния под във фоайето, той сякаш се бе озовал в историята на Франция. Всичко наоколо олицетворяваше френските традиции и добрия вкус: високите тавани, дебелите мокети, дългите коридори с големи прозорци, през които струеше дневната светлина, портретите на велики мъже, историческите първи страници, поставени в рамки и окачени по стените, раболепните разсилни по етажите. От първия ден откри за себе си едно кралство. Щеше да се труди упорито, да стане шеф на отдел, после заместник главен редактор, после главен редактор, после…
Още в журналистическото училище бе разбрал какво уникално положение заемаше „Фигаро“ във френския печат. „Вестник «Фигаро» е барометърът на живота. Когато оборотът му расте, Франция процъфтява…“
Пет години по-късно щастието на Емил оставаше непомрачено. Всяка сутрин вървеше със същото вълнение по стъпките на френската история, крачейки по мраморния под на фоайето.
От известно време вестникът изпитваше трудности, съвсем нормално. Журналисти и собственици бяха на нож. Едните отстояваха правото си да се изразяват свободно, другите искаха да влияят върху списването на вестника. Конфликтът се изостри и някои започнаха да споменават думата стачка. Никой не искаше да отстъпи. „Журналистиката не трябва да зависи от парите, чуваше се по коридорите. Нека финансистите се грижат за парите си и да ни оставят да си правим вестника на спокойствие.“ Емил отказваше да се намесва. Не стигаха дотам да го обвиняват в малодушие, по-скоро го укоряваха за безразличието му. „Статутът на журналист е поставен на карта, старче, ще се преборим, само ако сме единни.“
Емил възразяваше наум, че няма за какво да се бори. Досега не бе имал цензуриран материал.
Заради вестника Емил Буше пренебрегваше личния си живот. Запази само няколко приятелки, които посещаваше тайно в два часа през нощта след някое особено бурно връзване на броя или след официална вечеря с парижки знаменитости.
— Господин Буше, може ли вече да поканя девойката?
Емил кимна примирено. Двайсет минути, не повече. След което ще измисли някаква среща и ще я изпрати до вратата.
Портиерът изчезна и скоро се появи отново, поканвайки с жест една висока, стройна девойка със средно дълга кестенява коса и големи кафяви очи. Русият кичур, който падаше вълнообразно на челото й, придаваше на погледа й смущаваща дълбочина. А може би тайнственото излъчване идваше от общото впечатление, което създаваха походката, издълженият силует, ръкавиците от шевро, чантата „Ермес“ и елегантните мокасини с катарами. Емил не намираше думи, с които да опише появилото се пред очите му видение. Започна нервно да си играе с бележника, да прелиства страниците, да го бута встрани, да го придърпва обратно към себе си. Ето каква била тя, смахнатата от Питивие! Очарователното създание сякаш бе дошло от филма „Да имаш и да нямаш“ с Хъмфри Богарт, а не от някакво си провинциално градче. Високи скули, извити вежди, устни, леко очертани с молив, пола, открояваща тесния ханш, морскосиньо сако, перлена огърлица на бледолилавия кашмирен пуловер… Не можеше да откъсне очи от нея.
Накрая смотолеви: „Заповядайте, седнете“, посочвайки стола пред бюрото си. Тя седна, откривайки идеално кръгло коляно, деликатно постави чантата си на края на бюрото и скръсти длани. Той се чудеше как да преглътне, без тя да чуе отвратителния звук от свитото му пресъхнало гърло.
Тя заговори първа.
— Вижте. Не ви изпращах писмата си, водена от някаква фиксидея. Искам да стана журналистка.
Тя не каза „мечтая да…“, нито „имам желание да…“, или „бих искала да…“, отбеляза мимоходом Емил. Не. „Искам“ — със спокоен тон.
— Не си мислете, че става дума за прищявка на девойка от провинцията — продължи тя. — Всъщност работя във вестник, „Репюблик дю Сантр“, отговарям за произшествията и полицейската хроника. Засега съм извънщатна. Впрочем нося няколко материала, за да онагледя скромните си възможности. Разбирам, че ще ви се стори ужасно смешно, но…