— И какво ще правиш? — попита тя намусено.
— Ще вечерям с Емил Буше.
Глава 13
Жюлиет препрочете параграфа. Винаги ставаше така — отначало четеше внимателно, после погледът й започваше да пробягва по редовете и нищо не запомняше. В края на страницата се оказваше тотално неспособна да си спомни и дума от „конституционното право и уреждането на взаимоотношенията между обществените власти“. Кой знае къде се рееше умът й.
Беше останала сама в апартамента. Валери отиде на сбирка на Сестрите на бедните — в последно време беше станала раздразнителна, критикуваше познатите на Режина, дългите телефонни разговори на Жюлиет с Питивие, единствена Унгрун се радваше на благоволението й. Режина взе самолета за Рим и отлетя при любимия си, италианският актьор, и Унгрун по изключение прие поканата на приятелска двойка и замина за Довил. „След като съм със семейна двойка, няма страшно“, заяви тя, практична както винаги. По този случай си бе купила първите си бикини и се готвеше да покаже новия си смален бюст. Сбогува се в петък сутринта с блеснал поглед и розови бузи — приличаше на лице от традиционните пощенски календари.
А аз си нямам никого, каза си Жюлиет. Станаха девет месеца, откакто съм в Париж, и продължавам да съм сама. Преди самотата беше нещо, за което слушах в песните или по телевизията. Прочувствена тема, която ви разплаква или ви подтиква да изпратите чек до SOS Самотни сърца. В Питивие хората си ходят на гости без специална покана, без да са го планирали, в Париж трябва предварително да се обадиш по телефона. В Питивие има едно кафене, което е на мода, а тук…
Човек си мисли, че колкото повече хора живеят в един град, толкова по-лесно е да си намериш приятели. Напротив, тъкмо обратното. Десет милиона жители и нито един приятел. Режина не смее да ме изведе, защото нямам фасон, не ловя окото; сигурно същото си мисли и Жан-Франсоа, а пък на Луи и през ум не му минава. Срещаме се единствено в леглото. Момчетата от факултета не са ми интересни или ме игнорират — не принадлежа към нито една светска компания и не получавам покани за съботните танци. За да вляза в техния клуб, също трябва да изглеждам по определен начин. Различен от този на Режина. Дълга вечерна рокля, лачени обувки на висок ток на „Шарл Журдан“, английско комплектче, блуза и жилетка в един тон, да ухая дискретно на парфюм на „Герлен“ и да нося манто на „Франк е Фис“.
В края на краищата предпочиташе стила на Режина.
Бе отишла при нейната фризьорка Марго да й подкъси косата. Подстрижка за двеста франка, плюс двайсет франка бакшиш. Задължително, иначе си достойна за презрение. Там беше съвсем различно от фризьорския салон на госпожа Робер. В салона на прочутия Жак Десанж дамите пиеха чай, докато им правеха прическите, говореха по телефона, а педикюристката пъхаше памучета между пръстите на краката им, преди да се заеме да им лакира ноктите. Колко ли печелеха тези госпожи, за да ходят редовно там, сякаш беше столът на предприятието. Обръщаха се една към друга със „скъпа“ или „миличка“. Имаха бели зъби. Ухаеха на парфюм. Бижутата им искряха. Клюкарстваха. Така или иначе, кръцкайки оттук-оттам с ножицата, Марго промени вида й. Черните къдрици от Питивие изчезнаха, разхвърчаха се на пода и от огледалото я гледаше една нова, закачлива Жюлиет, истинска парижанка. Очите й изглеждаха по-тъмни, устата й по-голяма, страните й по-хлътнали. Вратлето й се бе издължило и не се криеше между раменете. Изглеждаше едва ли не царствена. Нейно Височество. Усмихна се на лицето от огледалото. След като се налюбува на образа си, изведнъж се срина. Ами останалото? Как щеше да промени останалото?
На партера на салона имаше бутик. За нула време си напазарува панталон на шотландско каре, копринена блуза, пуловер на ромбове, яке от черен сатен. Цялата й заплата отиде. Но нали затова работеше.
Така облечена, бе побързала да се прибере вкъщи, за да се покаже на Режина.
— Има напредък, но координацията куца.
Координация ли? Това пък какво означаваше? Нова дума някаква. Нова преграда. Огорчена, бе отишла да се оплаче на Схоластика. Тя поне си нямаше такива проблеми. С вечната шаячна рокля и подстригана на паница. Бог я обичаше такава. Определено. Пък и с тази физиономия на бедната Схоластика не й оставаше друго, освен да стане светица. Накрая ще взема да си внуша, че съм грозна…
Потисната от тези мисли, Жюлиет отвори хладилника. Омете всички мазни храни, наредени на етажерката, определена за нея. Когато се чувстваш кофти, морковите далече не са толкова ефикасни, колкото всички онези вкуснотии, за които се знае, че са ужасно вредни за черния дроб. Понякога се налага да се нараниш съзнателно, за да се почувстваш по-добре.