Изтегна се направо върху циклостилните копия на лекциите и започна да играе на любимата си игра: ах, ако…
Ах, ако Жан-Франсоа Пенсон я покани на среща. Истинска среща на мъж и жена, които се желаят, които се притискат необуздано и грубо във входа, не спират да се целуват в мрака на киносалона. Срещите им се развиваха според един и същ отчайващо благопристоен сценарий. Марсел и Жанет Тюил можеха да присъстват, седнали на задната седалка. С изключение може би на вечерта, когато й поднесе един черно-жълт фас, заклещен между връхчетата на щипка за захар.
— Трева — каза той кратко. — Опитвала ли си?
— Да, да — побърза да отвърне тя, дърпайки на свой ред от почернелия фас.
Имаше остър вкус. Одра й гърлото, остана без дъх. Почувства се странно, ненадейно избухна в плач. Неудържим смях, който я тласна към него. Не можеше да спре. Обезпокоен, той я изправи на седалката.
— За пръв път ти е, нали?
— Не, не — хълцаше Жюлиет, продължавайки да се кикоти. — Няма нищо, ще ми мине.
Искаше да го успокои, на всяка цена. И най-вече не искаше той да си помисли, че е някаква загубена патка.
Той я изпрати, леко притеснен. Кратка целувка на входа и чао. Винаги намираше някакви сериозни причини да си тръгне внезапно. Останала сама в стаята си, тя се въртеше в кръг и негодуваше: „Не е нормално това, тук има нещо не наред, нещо съмнително“. Изглеждаше добре възпитан, беше чист и спретнат, но се държеше странно.
Пълна противоположност на Гаяр. Луи Гаяр й подаряваше домакински гумени ръкавици вместо орхидеи. „Няма голяма разлика във външния вид, затова пък са доста по-евтини. Освен това са полезни…“ Жюлиет слагаше ръкавиците във ваза под укорителния поглед на Валери.
Първия път, когато го чу да протръбява високо и ясно името си, Жюлиет се замисли за миг, после каза: „Добре звучи — Луи Гаяр, сякаш е някой герой на Виктор Юго“. Обезоръжен, той се усмихна, вдигнал тръбата и решетката пред портите на замъка. Никога не го беше виждала да се усмихва по този начин. Като дете… След което побърза веднага да свали решетката.
Историята им започваше да придобива облик, да се оформя. Без да я назовават, без да правят планове, без да си записват срещите в бележника. Следваше порива на желанието им. Продължаваше вече трети месец…
Свикнаха да се срещат в хотел „Ленокс“. На голямото бяло легло. Луи съчиняваше сценарии: „За да е винаги различно. Всички начини са добри за поддържане на желанието живо, дори и най-съмнителните“.
— Ще те накарам да чакаш — я предупреди той миналия път, докато бавно се събличаше пред нея. — Не ме докосвай, не може, забранено е.
Произнесе думите безизразно, сякаш съобщаваше нещо обикновено. След което, застанал до нея съвсем гол, разкрачил крака, започна да се гали.
Тя го наблюдаваше, седнала напълно облечена на края на леглото, с плътно долепени колене. Не издържайки повече, протегна ръка да го докосне. Той я удари по пръстите. Рязко. В нея се надигна вълна на удоволствие. Изненадана, вдигна глава, зяпна, устните й бяха влажни… Той разтвори коленете й и долепи уста до гащичките й.
На колене пред нея.
Тя затвори очи, не искаше да гледа тъмната му, разрошена коса между бедрата си. Ръцете му, които я разтваряха, пръстите, които тършуваха там долу.
Срамуваше се.
Протегна отново ръка да го погали, той я зашлеви.
— Не може, разбра ли, не може.
Удоволствието се изпорти, стана едно такова объркано, неясно, мръсно, унизително удоволствие.
Искаше той да продължи да й дава заповеди, но не се осмеляваше да му каже. Не е хубава тази работа, ама никак, досега не бе изпитвала подобно усещане.
Не, напротив, беше го изпитвала.
Толкова време мина оттогава…
Началното училище. Май беше във втори клас. При госпожица Лежис.
Всички ученици обичаха госпожица Лежис — весела, забавна, жизнерадостна. Беше и много взискателна. Когато Жюлиет излизаше на дъската да спрегне глагола „пея“: „Аз пея, ти пееш, той пее, ние пеем…“, госпожица Лежис клатеше глава, тактувайки с дългата дървена показалка.
— Пеем. Повтори, Жюлиет, ние пеем.