Тонът й, обикновено толкова нежен, ставаше студен, безмилостен, свиреп. В такива моменти Жюлиет изпитваше странен, възбуждащ страх. Стискаше бедра, за да пресече тръпката, и повтаряше:
— Ние пе… еем…
Пелтечеше под погледите на останалите момиченца. Госпожица Лежис я докосваше по бузката и казваше:
— Повтори, Жюлиет.
И Жюлиет повтаряше правилно до първо лице множествено число, до първия удар с показалката, до първата тръпка, от която стомахът й се свиваше. Със сълзи на очи, унизена, повтаряше, докато поправи грешката.
През останалото време не отделяше очи от катедрата в очакване и в страх, до момента, в който щеше да излезе пред класа. Свела очи, стараеше се да не поглежда към показалката и към окичените с пръстени пръсти на госпожица Лежис.
Ето че сега с Луи застана отново на дъската. Той я удряше през пръстите, дърпаше й косата и я връщаше в началното училище. Трепереща. Покорна. След като й извиеше ръцете зад гърба, лягаше отгоре й и я обладаваше, а тя едва се сдържаше да не изкрещи от удоволствие. Отдавна забравено удоволствие, което я връщаше назад във времето. Струваше й се, че долавя мириса на тебешир и на черна дъска.
Не се осмеляваше да го моли да й причини болка, но често си представяше сцената, мислеше за нея като за кутия с шоколадови бонбони, сложена нависоко върху някой шкаф и която си обещаваш да грабнеш някой ден.
Защото не го познавам достатъчно. Някой ден ще му кажа. Някой ден…
Една сутрин той направи жест, който според нея беше израз на любов. Прегърна я и попита:
— Искаш ли да ти подаря нещо? В момента имам пари.
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, не, кажи. Хайде да те заведа на Таити!
— Не, не. Не искам, много добре знаеш.
— Добре тогава. Какво искаш? Поискай си нещо и ще го получиш… само че няма да ти предлагам сто пъти.
След като настоява, каза си Жюлиет, ще бъде тъпо да отказвам.
— Един мотопед „Солекс“.
До гуша й беше дошло от метрото и автобусите.
Отидоха да й купи солекса. С дисаги, монтирани отзад, с устройство против кражба, светлоотражателни педали и калъф за моторчето. Луи написа чек за петстотин франка. Писа го два пъти, защото първия път беше капнал огромна капка мастило.
След това я заведе на вечеря.
Говориха за Виртел и за бетон. Най-вече за бетон, тъй като не можеше да му разкрие как стоят нещата с Виртел. Прекарваше времето си в опити да се изплъзва от настоятелните покани за вечеря в някой прочут парижки ресторант. Съчиняваше всевъзможни причини, някои от които буквално фантасмагорични, докато накрая, останала без капка въображение, приемаше, за да откаже поканата час преди уговорената среща. Бе неспособна да каже „не“ и се чувстваше притисната до стената. Беше ненадмината в увъртанията, да, може би, обадете се пак по-късно, ще видим — неумела тактика, която само разпалваше желанието на Виртел.
В началото Жюлиет бе за него само дребна чиновничка, която на бърза ръка ще просне на канапето в кабинета си. После нарастващото му желание го подтикваше да настоява, да атакува, докато накрая взе да възприема вечните й откази като лично предизвикателство. Съпротивата й го учудваше и объркваше, ставаше едва ли не срамежлив, губеше самочувствие. Измисляше тактики как да я съблазни, та да падне направо в ръцете му, но Жюлиет не му даваше възможност дори да пристъпи към изпълнението им. Беше се превърнал отново в малкия Едмон от месарница „Виртел“ и смутено си играеше с възлите на колана на престилката. Ще я имам, ще я имам, повтаряше си той, дъвчейки скъпата си пура, цената е без значение. Малката хитруша беше станала по-самоуверена, на всичко отгоре беше придобила вид на истинска парижанка и бе станала още по-привлекателна. Жюлиет усещаше как расте желанието на Виртел и не знаеше как да се измъкне.
Луи се интересуваше единствено от бетона. Затрупваше я с въпроси, на които тя се опитваше да даде отговор, влагайки всичките си познания.
— От един век насам се опитват да измислят свръхлек бетон, който да е също толкова як и устойчив като тежкия. Всички от бранша са луди на тази тема: бетон, който да е як, но да е лек като перце. След един месец се открива Строителното изложение и се надявам там да науча повече по въпроса…
Луи заяви, че ще я придружи на изложението.
Ентусиазмът му й се отразяваше добре. Защото тя самата никак не се въодушевяваше от този груб, недодялан материал, дори комисионата, която наскоро й бе обещал Виртел, не я мотивираше кой знае колко. Не вярваше в бетона. Защо тъкмо аз да успея там, където хищните акули от бизнеса са си строшили зъбите?