По-добре би било да можеше да натрупа състояние с някой по-приятен продукт: химикалките „Бик“, тиксото, аспирина, салфетките „Клийнекс“, джинсите, захарния памук…
Само че съм прекалено закъсняла.
Във всеки случай, ако сега ми предложа да лансирам линия за найлонови плетеници „Скубиду“, пак щях да правя фасони и да се муся. Нямам настроение за нищо. Животът ми е лишен от страст, от порив, от пространство, липсват ми тряскащи се врати, пламенни целувки…
Понякога вечер съжаляваше, че не си пада по мистиката. Като света Тереза от Авила например. Не вярвам да си е задавала подобни незначителни въпроси. Втурвала се в параклиса, коленичила и — хоп! — изпадала в екстаз. Небесният любим се спуска на уханен облак от тамян и ви грабва. Достатъчно е да видите как изглеждат физиономиите на монахините, всички без изключение: розови, чисти, измити, с блеснал от щастие поглед и вечно залепена усмивка на уста.
А мен? Кой ме възнася до небесата? Кой ми поверява благородна кауза, за която да съм готова да се боря?
Загадъчният Пенсон?
Похотливият Гаяр?
Пъпчивите реакционерчета от университета?
Няма такъв.
Няма кой да ме вдигне на раменете си, за да се възнеса.
Дори Сюркуф, и той е имал цел в живота: да напълни джобовете на императора, и своите също. Един грабеж за скъпия ми император, един за мен. Ето откъде идва куражът да въртиш сабята!
В такива вечери, пльосната на леглото върху циклостилните копия на лекциите, Жюлиет си мислеше колко хубаво би било да е пиратка. Или кармелитка. Или мисионерка. Или да посещава осъдените по затворите, и това не е лоша идея. Да се подчинява на заповеди, които да я издигат, да я извисяват, да й откриват нови хоризонти, вместо да се скапва от отегчение. Простор, широта, красота. Каквото и да е, само да остави зад гърба си звуковата бариера!
Значи, от този момент — в атака.
С извадена сабя нападам първия, който ми се обади. Осмелявам се, одързостявам се.
Ако е Пенсон, хвърлям му се на врата, за да видя как ще реагира.
Ако е Виртел, директно му заявявам: вие сте стар, грозен, не събуждате капка желание у мен.
Ако е Луи, ще си поискам да ми сложи превръзки на очите, да ми завърже ръцете на гърба, да вземе дългата дървена показалка и всичко останало, пълна програма. Убедена съм, че с него мога да бъда и Сюркуф, и света Тереза. В леглото, но и това е нещо за начало.
Обади се Луи.
— Тази вечер в девет в „Ленокс“?
Жюлиет отбеляза, че общуването им все повече се доближаваше до морзовите сигнали, ясно и кратко. Както обикновено я чакаше, седнал на бара.
— Качваме ли се?
Тя го последва.
Докато се качваха с асансьора, той угаси светлинното табло с як ритник и асансьорът спря между етажите. Запретна полата й. Жюлиет си представи американския турист с фотоапарат на корема и пътеводител в ръка, който се възмущава на горния етаж, заклеймявайки окончателно френските асансьори.
Във Франция асансьорите не служат за качване и слизане. Е, може би в някои случаи, когато пътниците са лишени от въображение.
Жюлиет изтръпна, когато той се смъкна на колене, разтърси я нова тръпка, когато устата му я затърси, отдръпна се и с вик се прилепи до стената, после се отпусна на пода, омекнала, пооправи се надве-натри и залитайки, се отправи към стаята.
Луи бутна вратата.
Тя се отпусна на леглото. Махна индийския шал, който бе увила около врата си, и докато той се събличаше безмълвно, с гръб към нея, завърза лявата си китка за таблата, изчаквайки го да се обърне с лице към нея.
— Ама какво правиш? — попита той изненадано.
— Искам да ме накараш да изпитам страх…
Той я изгледа и в очите му припламна перверзен блясък.
— А болка?
— И болка…
Глава 14
Откриха трупа, скрит в близката горичка до захарната фабрика.
Дрехите бяха разкъсани, ръцете вързани отзад. Едната обувка липсваше, но другата, черна елегантна обувка на висок ток, си беше на мястото. Лилавите следи по врата показваха, че девойката е била удушена, а множеството синини и кръвонасядания по ръцете и тялото бяха доказателство за насилие и бруталност. Лицето бе покрито с бяла дантелена покривчица, залепена с лейкопласт зад ушите. Покривчицата беше чиста, донесена вероятно от убиеца, който се бе погрижил да я нагласи старателно, преди да напусне местопрестъплението. Употребата на покривчицата се обясняваше с гледката, която се откри, след като я махнаха — лицето бе отекло, размазано. Не намериха чанта, нямаше никаква следа, дори и най-незначителната, по която да установят самоличността на жертвата. Полицейското следствие се проточи, но накрая все пак изскочи името на Дебора Гладман, англичанка, която работела о-пер в града. Свенлива девойка, изключително добре възпитана, избрала провинцията да усъвършенства френския си. Семейството, в което работела, не можеше да се нахвали от нея. Родителите на Дебора дойдоха от Манчестър да приберат тялото на дъщеря си. Цял Питивие беше потресен — това бе първото убийство в града, извършено от сексуален садист. „Льо Курие дю Лоаре“ и „Ла Репюблик дю Сантр“ изпратиха на място най-добрите си репортери, сред които и Бенедикт.