Не разполагаха с нищо за убиеца, но за сметка на това започнаха постепенно да сглобяват парченца от програмата на младата англичанка във въпросния следобед. Тръгнала към обед за Орлеан, за да посети града и да си припомни подвига на Жана д’Арк, „нашата страшна неприятелка“, казала с усмивка на госпожа Крепен, преди да излезе от къщи. Обещала на господин Крепен да му купи наконечник за маркуча за поливане, какъвто не можел да открие по магазините в Питивие. В Орлеан разпитаха продавача от „Нувел Галери“. Той много добре си спомняше за високата англичанка, която лесно се изчервявала и на която продал „напръстник“ за маркуч. Той се позасмял на акцента й, тя пуснала една боя, обясни той на полицая. Не била флиртаджийка, сто процента! Било някъде около седемнайсет часът, опасявала се да не изпусне автобуса.
С това се изчерпваше цялата информация, която успя да събере полицията. Никой от автобусните шофьори не си спомняше да е качвал млада англичанка, но откриха кой я бе докарал до Орлеан. Следователите заключиха, че девойката се е върнала на автостоп и така е попаднала на убиеца си.
Бенедикт следеше развитието на случая и тръпки на ужас лазеха по гърба й. След като прочете ужасяващите подробности от докладите, започна да сънува кошмари. Повтаряше си неволно описаните до най-дребната подробност мъчения, на които мъжът беше подложил момичето. „Завързана… изнасилена, удряна с колан… запушена уста… анално проникване с тъп предмет, следи от сперма по корема…“ Тръскаше глава, отвратена, за да ги прогони от ума си, но думите се връщаха отново и все повече я измъчваха.
В Питивие говореха само за сексуалния маниак. Майките не откъсваха очи от часовника и строго следяха къде ходят дъщерите им.
Месец по-късно откриха втори труп на авеню „Репюблик“, този път в центъра на града. Тревогата прерасна в паника. Младото момиче, Мадлен Боатие, живеела тихо и мирно с майка си, вдовица на търговец на жито, в красив буржоазен дом. Единствена дъщеря, тя нямала много приятели, мечтаела да се посвети на археологията и прекарвала времето си в изучаване на древни камъни. Това занимание развило у нея усърдие, педантичност и изключителна съсредоточеност, черти, които не я правели особено популярна в класа й, където я смятали по-скоро за зубрачка и многознайка. Била последният човек, за когото можели да си представят, че ще свърши по този начин. Също като Дебора Гладман, и Мадлен Боатие беше открита със завързани на гърба ръце, с разкъсани дрехи и лице, покрито с чисто бяла кърпа. Личало си, че и тя като младата англичанка е била подложена на ужасяващи сексуални мъчения, преди да издъхне удушена.
Вълна от негодувание разтърси целия град. Срещу полицията, неспособна да си свърши работата, срещу областния управител, когото обвиняваха, че не полага никакви усилия за решаването на случая, срещу недъзите на едно разпуснато общество, в което всичко беше позволено.
За англичанката замърмориха, за французойката закрещяха гръмогласно. „Коя ще е следващата?“, питаха се градските момичета.
Бенедикт работеше по разследването заедно с репортера на вестник „Репюблик“. Големите централни ежедневници бяха изпратили на място кореспонденти, също както и радиостанциите и телевизиите. В хотелите не бе останало нито едно свободно легло, а „Отел дьо ла Пост“ се превърна в щабквартира на пресата.
За нула време Питивие се прочу в цяла Франция, което беше повод за радост за някои търговци, които повишаваха цените след всяко престъпление.
Семейство Боатие се бяха затворили в голямата си къща и отказваха всякакви срещи. Пратениците на лъскавото списание „Пари Мач“ прибягваха до какви ли не хитрости (преобличаха се като доставчици, цветари, служители на погребални агенции…) — напразно. Големият портал така и не се отвори. Нито едно интервю от опечалената майка, от разтърсваната от ридания баба, нито една снимка на Мадлен на пет годинки, на брега на близкото езеро с кофичката и лопатката и със сложена накриво шапчица. „Махайте се, махайте се“, пъдеше ги възрастната прислужница от прага, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше ято гарвани.