Хитростите на журналистите от лъскавото списание наведоха Бенедикт на една мисъл.
Една вечер тя се обади в дома на семейство Боатие и помоли, сякаш нищо не се бе случило, да говори с Мадлен. Разплакан глас попита кой се обажда.
— Аз съм немската й кореспондентка — отговори тя, а сърцето й биеше до пръсване.
Беше се упражнила да говори с немски акцент, преди да позвъни. От две години насам, откакто градът се побратими с Бремерхафен, почти всички ученици от гимназията на Питивие си пишеха с германски младежи.
— Момент, изчакайте — отговори гласът.
В настъпилата тишина Бенедикт дочу отдалечаващи се стъпки, после други, които се приближаваха. Някой вдигна слушалката и прошепна:
— Беате?
Вероятно беше госпожа Боатие, майката на Мадлен.
— Да — отговори Бенедикт, парализирана от страх.
— О… Беате…
Госпожа Боатие се задушаваше от ридания.
— Какво се е случило, госпожо Боатие, аз съм за кратко в Париж с родителите ми. Татко дойде да види дупката на Халите, нали знаете, и аз реших да се обадя да видя как е Мадлен.
Риданията на госпожа Боатие се усилиха, а Бенедикт усети как смелостта й се изпарява. За малко да прекъсне разговора.
— Госпожо Боатие, не исках да ви разстройвам. Няма да ви безпокоя повече.
— О, не, мило дете. Толкова ще ми бъде приятно да поговоря с вас. Случи се нещо ужасно, ужасно… Не ви познавам лично, но тя често ми говореше за вас, за вашето семейство и за братята ви.
Ето как Бенедикт си уреди среща в голямата къща със спуснати капаци на прозорците, на авеню „Репюблик“. Госпожа Боатие й обясни откъде да мине, за да избегне глутницата журналисти, обсадили входа.
Тя влезе в просторна, мрачна трапезария, със спуснати завеси на прозорците и мебели, покрити с калъфи. Единственото по-светло петно беше сребърен сервиз за кафе, поставен на средата на кръгла масивна маса. Бенедикт седна до госпожа Боатие. Нещастната жена говореше почти без да си поема дъх. Беше разпиляла пред себе си съдържанието на кутия със снимки и си припомняше живота на „любимото ми детенце“.
Имаше снимки на Мадлен от Германия, включително една, на която бяха Беате и тя, заети да похапват гофрети. Огромната сладка закриваше лицата на момичетата и Бенедикт можеше да мине за Беате.
Не се осмеляваше да погледне госпожа Боатие в очите. Срамуваше се. Въртеше се на стола, готова всеки миг да стане и да си тръгне.
Това, което правя, е отвратително, нямам думи, горката жена ме посреща вкъщи, разкрива сърцето си пред мен, споделя спомените си и след двайсет и четири часа ще види всичко това напечатано в някакъв вестник… Не, няма да мога. Не ставам за журналистка. Не мога. Понечи да докосне госпожа Боатие за ръкава, да я помоли да спре да говори, да й признае всичко, но точно тогава майката на Мадлен направи нещо, което победи скрупулите й. Бутна купчината снимки към Бенедикт с думите:
— Вземете ги. Не искам повече да ги виждам. Причиняват ми ужасна болка. Не бива да ги гледам повече. Вземете ги, умолявам ви…
Жената се срина върху масата и от устата й се изтръгна ужасяващ вик. После помете с един удар сребърния сервиз, който се разлетя и се разпръсна по земята с дрънчене.
Бенедикт стоеше безмълвно. Не помръдваше. Чула трясъка, старата прислужница дотича и каза на девойката, че е по-добре да си тръгва. Бенедикт стана от стола, притиснала снимките до гърди, със сълзи в очите и като сомнамбул, се остави да я изведат през тайната градинска врата.
— Казвах й, че не бива да се вижда с вас. Ама тя винаги постъпва, както си е наумила. Хайде, отивайте си, така ще е най-добре…
Бенедикт се озова съвсем сама, напълно объркана, насред тясната уличка зад къщата. Като насън направи няколко крачки, след което се облегна на стената, пое си дъх и се замисли. Сега вече трябва да стигна докрай. Снимките в ръцете й бяха златна мина. Нямаше да пропусне такава великолепна възможност. Ако се провалеше още на първия изпит, тогава по-добре да стане медицинска сестра или социален работник.