„На кого да ги дам?“, питаше се тя, на „Фигаро“ или на „Репюблик дю Сантр“?
Не се колеба дълго и се обади на Емил Буше.
— Ало, добър ден, обажда се Бенедикт Гасен.
— Да? — отвърна Емил изненадано. Не вярваше, че тя ще се обади първа.
— Разполагам с разговор с майката и снимки на дъщерята.
— Коя майка? Коя дъщеря? — попита Емил, объркан.
— Майката и дъщерята от престъплението в Питивие.
— Ами! — провикна се той. — Наистина ли! Къде са, къде са?
— Разговорът е в главата ми, снимките в джоба ми — отговори Бенедикт, която изведнъж се почувства най-хитрото момиче на света.
— Не мърдайте. Стойте там — каза Емил Буше, мислейки с пълна скорост. — Сега ще звънна на завеждащия информацията по другата линия. Ще изчакате ли минутка?
Бенедикт отвърна „да“ и зачака. Чуваше викове, възклицания, някой попита: „Колко?“. Вярно, сети се тя, трябва да им кажа колко искам да ми платят, по дяволите, изобщо не помислих за това…
— За колко време се стига от Париж до Питивие?
— За около час.
— Добре, почакайте.
Тя отново зачака. Този път ставаше дума за куриер, дайте веднага един лист, за приключване на броя…
— Готово, уредено е. Напишете ми какво ви разказа старицата. Сътворете една хубава мелодрама, с много подробности за момичето, за семейството, как изглежда къщата им, болката на майката… Читателите да се просълзят! Слагате материала и снимките в един плик и чакате да дойде куриерът, когото вече съм изпратил.
— Това ли е всичко? — попита Бенедикт смаяно.
— Че какво искате повече?
— Искам да кажа, аз какво ще спечеля от сензационната новина?
— Аха…
Той се замисли. Важното беше да спечели време. Винаги можеше да й обещае какво ли не, щеше да уреди нещата впоследствие.
— Не се притеснявайте. Аз поемам нещата. Обещавам ви да ви вземем на стаж с евентуално предложение за работа след приключването му.
— Сигурно ли е? — подозрително помита Бенедикт.
— Съвсем сигурно, хиляда процента сигурно.
— Добре… Доверявам ви се.
Дали не бъркаше?
Но от друга страна, какво друго да направи?
— А, за малко да забравя — сепна се тя. — Не искам името ми да стои отдолу. Тук ме познават, ще е голям срам за мен. Никак не се гордея с постъпката си…
— Е, това значи, че навлизате в занаята. Как да подпишем материала?
Тя се замисли за миг, прехвърли малките и фамилните имена на бабите и прабабите си, но не се реши да ги намесва в подобни долнопробни действия. Внезапно я осени една идея.
— Беатрис О’Хара.
— Не е френско име!
— Може, но звучи добре.
— Добре, така да бъде, Беатрис О’Хара… гответе се да се видите на първа страница! Ще ви се обадя веднага след като получа пратката.
Бенедикт затвори телефона, изтощена и възбудена. Беатрис като годеницата на Данте и О’Хара като Скарлет. Една мила млада жена и една предизвикателна и свадлива красавица. Дано да стане, дано да успее! Още не можеше да повярва… Скрупулите й се изпариха при мисълта за сензацията, която щеше да се появи на първа страница. Ако се получи, в продължение на една година ще нося цветя на гроба на Мадлен Боатие, обеща си тя.
Получи се. Материалът на Бенедикт беше публикуван на първа страница на „Фигаро“. Същата сутрин, излизайки от магазина за вестници, Бенедикт едва сдържаше радостта си. Всички говореха само за това, а тя трябваше да мълчи като риба. Най-страшното беше в „Отел дьо ла Пост“, където журналистите се губеха в догадки, чудеха се кой ли се крие зад загадъчната Беатрис О’Хара, без да им хрумне, че е тя, незначителната кореспондентка на някакъв провинциален вестник. Тези от „Пари Мач“ бяха бесни, онези от „Франс Соар“, шашнати, но най-шашнатият от всички несъмнено беше специалният кореспондент на „Фигаро“, който изобщо не разбираше какво става. „Е, казаха ли ти коя е тази мадама?“, изреждаха се да го питат пишещите братя. Той клатеше отрицателно глава, унило отпуснат на стола си. „Значи си кръгла нула, старче. Не само си прецакан, ами не можеш да разбереш от кого…“
„Отел дьо ла Пост“ се изпразни за броени часове, за огромно неудоволствие на собственика, който за малко да си поиска ново, трето убийство.