Режина, Унгрун и Жюлиет решиха да напуснат. Режина разсъждаваше: трите заедно можем да наемем един голям апартамент и няма да ни излезе по-скъпо. Четирите, поправи я Жюлиет, съобщавайки новината за предстоящото пристигане на Бенедикт в Париж. „Аз се заемам с това, имам връзки, ще намерим нещо“, заключи Режина.
На Жюлиет дори не й мина през ума да се премести да живее при Луи. Досега никога не я беше водил у тях. Винаги се срещаха в хотел „Ленокс“.
— Имам си агент — провикна се той колкото му глас държи, пъхнал дълбоко ръце в задните джобове на панталона си.
— За какво ти е агент?
— За киното.
— Трудно ли е да се сдобиеш с агент?
— Да, когато си никой и имаш сплескана глава като на костенурка. Аз обаче успях, защото го накарах да се засмее, заявих му, че с тази физиономия винаги може да ме вкара в някой документален филм за Галапагос.
— А, добре.
— Беше шега. Ама ти нещо нямаш настроение. Бетонът ли те тормози?
Жюлиет поклати отрицателно глава. Дощя й се да му разкаже всичко: за Виртел, за непрекъснатата стачка във факултета, за Жан-Франсоа Пенсон, който повече никакъв не се обади…
— Писна ми, нищо не съм постигнала. Зубря наизуст размножените на циклостил лекции в очакване на изпити, които, като гледам как се развиват нещата, никога няма да се състоят, и търся някакъв плаващ бетон. Това е последната мания на Виртел: тухлата, която върви по водата!
Луи я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Жюлиет се отпусна. Добре, че го имам този, разсмива ме, доставя ми удоволствие и всеки ден научавам нещо от него. Интересува се от всичко.
— Чакай, чакай — каза Луи, вдигайки ръка, — спомняш ли си дребния господин от строителното изложение, онзи, дето му прекатурихме масата?
— Да.
— Спомняш ли си какво имаше на масата?
— Купа с вода.
— И в нея една тухла. Тухла, която не потъваше! Тъкмо това търси дядката Виртел!
— Ами да! Напълно си прав. О, ти си гениален, гениален си!
Тя се увеси на врата му и го разцелува.
— Как му беше името? — попита тя. — Той ни го каза, когато се представи.
Пълно мълчание. Нито той, нито тя го помнеха.
— О, не! — простена Жюлиет.
— Шарл. Спомних си, казва се Шарл. Даже си помислих, че съвсем не прилича на Големия Шарл с плетения на ръка пуловер и вратовръзката отгоре. За сметка на това пък…
— Щеше да е прекалено хубаво.
— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да има никакъв каталог с имената на участниците в изложението. Ще препишем всичките Шарловци и ще им се обадим по телефона. Виртел трябва да го има, да вървим.
И наистина, в „Пробетон“ Изабел им показа каталога на масичката на рецепцията.
— Имам страхотното усещане, че сме на път да направим удар, усещам го — каза Луи, докато прелистваше каталога. — Ето, препиши тези имена.
Продиктува й ги и Жюлиет ги записа, намери телефоните им в годишника на предприятията от строителния бранш и започнаха да звънят на всички поред. Никой не беше чувал за плаваща тухла, но се опитаха да им продадат естествена ветроупорна вентилационна система и естествена осветителна система, отразяваща се върху плоскостите, с изключително висок енергоспестяващ ефект.
— Добре. Няма страшно. Ще отидем да се поразходим покрай Порт дьо Версай. Ще обиколим кварталните кръчмички. Нашият чичко имаше вид на любител на чашката.
Луи се оказа прав. Изобретателят обичаше кръчмите, бирата и сладките приказки на бара. Навсякъде си спомняха изтърканото му палто и гневът, искрящ в малките му очи зад очилата. Само дето никой не помнеше нито презимето, нито адреса му. Нищо.
— Опитайте в „Еделвайс“, често обядваше там по време на изложението.
Съдържателката на „Еделвайс“ разпита мъжа си, който обслужваше залата в задната част. След кратко колебание той повика сервитьора.
Жюлиет потропваше с крак от нетърпение. Господи, колко бавни са хората! На всичко отгоре съм сигурна, че ни смятат за смахнати. Двама жалки перковци, тръгнали по следите на мъж, който кара цимента да плава.