— О, ами да… — извика най-после сервитьорчето, — спомняте ли си, госпожо Жозе, това е оня, дето непрекъснато повтаряше, че бил Давид срещу Голиат. Този израз ме кефеше яко, щото ми напомняше за схватките на кечистите. Толкова знам. Сега трябва да вървя.
— Спомняте ли си как му беше името? — прекъсна го Жюлиет.
— Не. Да ви кажа, рядко научаваме имената на клиентите. Познаваме ги по лице, знаем им навиците, ама чак имената… Този трябва да е бил истински господин, щото никога не си отопяваше соса.
— Няма ли някой, който да ни каже името му?
— Не виждам кой. Той винаги се хранеше сам.
— Чакай малко, той не беше ли се сприятелил с Деде? — намеси се съдържателката. — Нали го знаете Деде какъв е общителен, завързва разговор с всеки.
— А той къде живее? — попита Жюлиет, за да пресече биографичната справка за Деде.
— В сляпата уличка, като излезете оттук, веднага вляво. Не си показва носа от работилницата, дърводелец е.
Деде знаеше.
Знаеше също и за изобретението на дребничкия господин, за разправиите му с големите фирми, за кражбите, на които е бил жертва. Знаеше всичко, освен името и адреса му.
Жюлиет се разбесня.
— Не може да бъде! Приказвате си с един тип всеки ден в продължение на две седмици и не знаете как се казва!
— Напротив…
— Но току-що казахте тъкмо обратното!
— Знам малкото му име, Шарл.
— Дръжте ме или ще го удуша — процеди тя през зъби. — Луи, да се махаме оттук.
Луи благодари на дърводелеца, похвали го за масивната дъбова врата, по която работеше. Човекът обясни, че я била поръчала някаква възрастна рускиня, емигрантка, която му поискала да възпроизведе точно същия мотив като на вратата на стаята в родния й дом в Анадола, в която била зачената.
Жюлиет отново се намеси. Тя отмъкна Луи от Анадола и поеха към изхода.
— Прекаляваш — възпротиви се Луи, — дядката е интересен. Видя ли вратата, прекрасна е!
— Не ми пука за вратата му. Трябва ми името на изобретателя.
— И обещаната комисиона.
— И моята комисиона, точно така. Мислех, че никога няма да я получа, и сега се провалям, след като бях толкова близо до целта.
— Ей, чакайте, чакайте!
Обърнаха се. Дърводелецът търчеше подире им, размахвайки ръце.
— Сетих се нещо — прошепна той, останал без дъх. — Може да се окаже съвсем незначително, но човек никога не знае… само момент да си поема дъх.
Което и стори, докато Жюлиет и Луи чакаха с нетърпение.
— Всяка седмица пускаше обява в „Монитьор“, опитваше се да продаде изобретението си.
— И къде се намира този „Монитьор“?
— Това не знам… знам само, че е някакъв вестник.
Намериха вестник „Монитьор“ в една специализирана книжарница до театър „Одеон“ и седнаха в едно кафене да прегледат обявите.
— Намери ли нещо?
— Не, а ти?
— И аз.
— Отказвам се — обяви Луи. — Изобретателят дребосък ми лази по нервите.
Огледаха се наоколо. Клиентите преглеждаха вестниците, за да изберат филма, с който да запълнят вечерта си: „Франс Соар“, „Парископ“, „Ла Смен дьо Пари“. Жюлиет ги наблюдаваше с празен поглед, взираше се във всеки един поотделно. Почиваше си от емоциите от деня.
— Ама и ние какви сме тъпаци! — възкликна тя внезапно. — Взехме само един брой от тази седмица, трябваше да купим и стари броеве.
Тя се втурна обратно към книжарницата. Книжарят тъкмо пускаше металната решетка. С голям зор успя да го накара да й продаде един наръч стари броеве на „Монитьор“, плати и побягна към кафенето.
Този път го откриха лесно. Още в първия брой, който Луи отвори, по средата на страницата с тлъсти букви се мъдреше следният надпис: „Шарл Милал, изобретател: лек, як и водоустойчив бетон“. Най-отдолу с дребен шрифт бяха посочени адресът и телефонът.
— Уф! Най-накрая — въздъхна Жюлиет с облекчение.
— Милал, Милал… как искаш хората да запомнят подобно име!
— Хайде да вървим да му се обадим.
— Сега?
— От колко дни го издирваме! Сега, като най-после го пипнахме, ти се отказваш! Не си наред.
— Ти върви, аз оставам тук да зяпам мадамите…
Жюлиет се връцна и отиде да телефонира.