А Виртел и Режина?
Те бяха слезли в мазето и изглежда, не бързаха да се връщат.
Глава 2
Минаха три дни от тържеството и на момичетата започваше да им писва да дояждат остатъците от пая с месо, от печеното пиле и от шоколадовата торта, когато неочаквано звънна телефонът.
— За теб, Жюлиет — каза Режина, подавайки й слушалката и облизвайки пръстите си. — Някой плаче на телефона.
Жюлиет грабна слушалката с една ръка, с другата държеше току-що наченатото пилешко бутче.
— Ало… — измънка тя с пълна уста.
— Скъпа, обажда се мама… Ужас, случи се нещо ужасно…
Жюлиет прехвърли в ума си всички възможни катастрофални сценарии. Реакциите на майка й бяха непредвидими. Можеше да се окаже, че баща й е претърпял злополука, че са обрали магазина, че цените на еспадрилите са хвръкнали до небесата или че някоя далечна позната се е споминала.
— Минет умря.
Минет. Бабата на семейството, която на семейните празници настаняваха на края на трапезата, след което забравяха за нея. Възрастната госпожа задрямала по време на вечерята, топнала брадичка в крем карамела и повече не помръднала.
Родителите на Жюлиет я прибрали от дома за стари хора, където я бяха настанили, и сега Минет лежала на голямото легло в къщата им на улица „Курон“.
Жюлиет светкавично се изстреля за Питивие. За пръв път в живота си виждаше отблизо мъртвец. Наблюдаваше внимателно баба си. Вече не чувства нищо, край, всичко е свършило. От смъртта към живота и обратно, от живота към смъртта, едно двупосочно пътуване, продължило осемдесет и две години. Съвсем в реда на нещата. Жюлиет не изпитваше скръб. С баба си не бяха близки. Рядко си говореха. Баба й беше кротка и безлична. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-трудно й беше да си я представи като млада жена, във вихъра на валса, флиртуваща, влюбена, в прегръдките на любимия. Струваше й се, че Минет се е родила баба. Това, което я натъжаваше, бе отпадането на една брънка от веригата, свързваща я със смъртта. Следващата е мама, после ще дойде моят ред… Застана до майка си и я хвана за ръката. Госпожа Тюил плачеше, повтаряйки „мамо, мамо“. Произнасяна от майка й, тази дума звучеше странно в ушите на Жюлиет.
Отидоха при нотариуса. Преди седем години Минет беше направила завещание, но наскоро посетила нотариус Корбие, искала да внесе някакви поправки. Постъпката на възрастната дама бе разтревожила Марсел и Жанет Тюил, което обясняваше нетърпението им да научат последната й воля. Жюлиет ги придружи не защото умираше от желание, а защото родителите й настояха. „Сигурно ти е оставила някой и друг наполеон и някоя дребна мебел, затова трябва да спазиш приличие и да дойдеш с нас.“ Жюлиет избесня. Първо, защото според нея наследството по принцип беше нещо напълно неморално — някой нещастник се трепе цял живот, за да остави нещо на наследниците си, без те да са си мръднали пръста и без да имат никакво участие в придобиването му. Второ, защото беше танцувала до три сутринта в „Клуб 68“ и не й се ставаше в осем часа, за да присъства на отварянето и четенето на завещанието.
Получи се така, че ранното й ставане се оказа напълно оправдано. Минет й оставяше всичко: фермата в Жирен на стойност около 400 000 франка, акциите, наполеоните, бижутата, мебелите, спестяванията. Нотариус Корбие прочете заключителните думи на Минет: „Марсел и Жанет ще ме разберат. Те са си уредили живота и не се нуждаят от нищо. Жюлиет пое риска и замина за Париж, за което я поздравявам. Аз винаги съм се страхувала да рискувам. На добър час, Жюлиет“. Жанет и Марсел Тюил слушаха смаяни, невярващи, с изкривени физиономии.
Май за тях щеше да е по-добре да бяха останали да се излежават, си каза Жюлиет, която не беше на себе си от удивление. Нотариусът продължи да чете, изброявайки таксите, които трябваше да се приспаднат, данъка наследство…
Жюлиет изобщо не слушаше.
— Какво мислиш да правиш с къщата? — попита госпожа Тюил дъщеря си, когато седнаха да вечерят.
— Ще я запазя, разбира се! Още утре ще отида да я видя. Забравила съм как изглежда. От колко време Минет не живееше в нея?
— От десет години. Откакто отиде в дома за възрастни.
— А защо не я взехте тук?
— Как си го представяш, Жюлиет! А магазинът?
— Сега ще трябва да плащаш данък наследство, данък сгради и поземлените данъци, местните такси и данъци, сметките за електричество, газ, вода… Да притежаваш къща, струва много скъпо — заяви господин Тюил, вдигайки очи от вестника. — Как смяташ да се справиш?