— Ами… ще продам наполеоните, акциите и разните там…
Марсел Тюил избухна. Разните там! Така ли се говори? Къде са я възпитавали? Понякога наистина не можеше да я разбере!
След което се обърна към жена си.
— Вече със сигурност може да се твърди, че вашето семейство е напълно лишено от чувство за благоприличие! Питам се на какво си я научила, след като се изразява по този начин! Като си помисля само, че си съсипвам здравето да я издържам да следва в Париж, в Па-риж… Скоро дъщеря ми ще се превърне в хипи с цветя в косите и ще ме настани в къщата в Жирен, превърната в наркоманска комуна… Само това оставаше!
Жюлиет предпочете да си замълчи.
— Също като измислената работа в „Пробетон“ — продължи той. — Нали ни беше обещала, че няма да работиш! Обаче не! Госпожицата трябва да си изкарва допълнителни джобни пари! При това в строителството! И това ако е женска професия…
Защото да продаваш еспадрили, е мъжка професия, иронизира го наум Жюлиет. Замисли се за къщата в Жирен, беше на десетина километра от Питивие. Вече ясно си я спомняше: квадратна каменна постройка, ограждаща един вътрешен двор, насред който растеше прещип. Намираше се на края на селото и от нея започваха нивите. Жито, жито, докъдето ти стига погледът. Царството на житото, на комбайните и вършачките. Равно и жълто през лятото, тъжно и кафяво през зимата! Ще си имам дом, моя собствена къща…
— Ето! Сега пък девалвират франка! — възмущаваше се баща й. — И замразяват цените! До 15 септември. Затова ли гласувахме за Помпиду… Пада ни се сега. Ръководят ни разни некадърници.
— Много важно! Не го вземай толкова навътре — отговори Жанет Тюил, доволна, че разговорът се е насочил към правителството.
— Ами ако решиш да пътуваш в чужбина, а? Какво правиш с нашите обезценени франкове?
— Много добре знаеш, че никога никъде не ходим! Дори не отиваме до Париж да видим Жюлиет.
— Предпочитам да не ходя.
До статията за девалвирания франк се мъдреше заглавие, напечатано с големи черни букви: „Клане в «Бел Еър» — актрисата Шарън Тейт и четирима нейни приятели намират смъртта си…“. Жюлиет си изкриви врата, за да прочете по-надолу, но баща й я забеляза и се тросна:
— Ще изчакаш да приключа. И тук си имаме предостатъчно престъпления, за да се втурваш да четеш за тези в чужбина!
Беше се обявил за председател на един от многото комитети за защита, изникнали в града. Жюлиет подозираше, че го е направил само за да го наричат „президент“ поне веднъж в живота му. Съчиняваше надути речи: „Да опазим добродетелите на нашата младеж, да я спасим от лудостта на убиеца, който удря безразборно…“. Изведнъж се бе превърнал в Катон Стари, който мърморел: „Картаген трябва да бъде разрушен“, докато отмъквал накитите на жените под претекст, че трябва да се правят икономии и да се спазва строг морал. Можеше да изпълни десет страници с нравоучителни писания от този вид. Основната дейност на комитета се състоеше в слушане на безкрайните тиради на Марсел Тюил. А преследването на убиеца беше задължение на полицията и от Париж бяха изпратили подкрепления.
— Смяташ ли, че убиецът е от Питивие? — обърна се към него Жюлиет, за да го изчетка и да го накара да подхване любимата си тема.
— Нищо не мога да твърдя със сигурност, но знам някои неща…
Той заби нос във вестника, показвайки, че всеки опит да бъде въвлечен в разговор, е обречен на провал. „Наследницата“ беше помолена да млъкне и да се направи, че я няма.
На другата сутрин Жюлиет се стресна от оглушително думкане по вратата на стаята й. Хвърли замаян поглед на будилника си и видя, че показва осем и половина! Реши да не отговаря и потъна още по-дълбоко под пухената завивка.
— Жюлиет, Жюлиет! — дереше се баща й зад вратата. — Отвори веднага, на секундата.
„Сега, сега“, провикна се тя, завързвайки в движение колана на пеньоара си, и се запрепъва към вратата.
— Може ли да ми обясниш?
Стоеше пред нея изпънат като адютант, с морава физиономия на алкохолик, с огромен нос, набразден с червени жилки, и чер дроб, надупчен като дантела. Нервно размахваше пощенска картичка, очевидно адресирана до дъщеря му. На пръв поглед поне от лицевата страна нищо не оправдаваше яростта му: заливче, корабче, отвесни скали и горе вляво — вкусна шоколадова целувка.