И за Жюлиет, от време на време.
С нея можеше да се чука, но и да разговаря.
Рядък случай, много рядък. Беше изключително любознателна. И ненаситна. Непредсказуема: наивна дяволица, благовъзпитана мръсница, сладка досадница. Но не беше лепка. Когато й съобщи за снимките в Корсика, тя се задоволи да отбележи: „Радвам се за теб…“, и добави: „Сега се постарай максимално, защото няма да ти се случва често“.
Един следобед нямаше снимки и си припомни нежното й гласче, коремчето, долепено до неговия корем, мятащата се наляво-надясно глава на възглавницата, когато стигаше до оргазъм… Взе назаем кола и потегли за Бастия, искаше да отиде до пощата. Откри адреса на „Котаракът в чизми“ в указателя и изпрати картичка с послание, бъкащо от мръсотии. Мръсотиите са много удобно нещо. Човек не се излага, ако другият не ги схване.
След тази постъпка го обзе истинска еуфория. Превърна се в душата на компанията. Не казваше „Джиролата“, а „кавърмата“, не „нордическа красота“, а „бълвочеста красота“, не „ориз с шафран“, а „ориз за сто франка“, не „дай една цигара“, а „дай един рак“… Вечер се надпреварваха кой да седне до него. Беше в стихията си.
— Знаете ли, че оралният секс предпазва от кариеси…
Младата скриптърка се кискаше, пламнала от смущение.
Или:
— Църквата е виновна нашето общество да се прекланя пред оргазма като пред идол…
Съдържателят на ресторанта, ревностен католик, който беше закарфичил образа на Дева Мария до ценоразписа с напитките, се намеси в знак на протест. Луи обаче продължи:
— Точно така. Точно така. Откакто Църквата се превърна в институция със собствена банка, тайна полиция и мафия, тя изцяло изгуби хорското доверие. Затова замениха Бог с оргазма.
— Вас не са ли ви възпитавали в уважение към религията? — попита съдържателят, кипящ от възмущение.
— И още как са ме възпитавали! Майка ми ме караше да ходя на църква в неделя и на вероучение в църковното училище. От самото начало бях против. Искаха от мен да повярвам, че нафората се превръща в тяло Христово. Не може да бъде, не може да бъде, не спирах да повтарям. Но в това се състои чудото, уверяваше ме свещеникът. Все едно аз да ви заповядам да повярвате, че тази чаша може да се превърне във велосипед. Би означавало, че ви вземам за пълен тъпак!
Съдържателят мърмореше, че нямало нищо общо, че не можем да се опираме на логиката, когато говорим за Господа Бога.
— Аха, така е много лесно! А виж, протестантите твърдят, че това с нафората е символ. Не е същото… Единственото, което ми остана от онова време, е прелестното чувство за вина по отношение на секса, така че само за това си е струвало да ходя на вероучение.
И той се облизваше, оглеждайки мераклийски момичетата.
Един ден, докато държеше гръмки речи както обикновено, към масата му се приближи един мъж и след като го наблюдава известно време, застана пред него и му протегна ръка.
— Мишел Варие. Спомняш ли си? Понсе сюр Лоар, училището, родителите ти…
Леко пийнал, Луи го изгледа недоумяващо. Мишел Варие?
— Ами да — продължаваше мъжът, — бяхме в един клас, слагахме монети от сто франка на релсите, за да ги сплескат влаковете.
Да бе! Сега си спомни. Старият Варие работеше на триажната гара в Шато дю Лоар.
— Как я караш? — попита Луи.
— Ами добре… Женен съм. С жена ми сме тук на къмпинг, наблизо. Тя обожава къмпинга. А ти?
— Ами и аз. И аз съм на почивка в околността.
Той махна неопределено с ръка. Нямаше да седне да разказва живота си на някакъв смотаняк по шорти.
— Да ти кажа, адски си се променил — отбеляза смотанякът. — Страхотен нюх имам, щом те познах.
Луи кимна, стана и плати. Обърна се към къмпингаря и промърмори „чао“.
— Няма ли да ме попиташ за Елизабет и…
— Нямам време сега, бързам… някой друг път. Сигурно ще се видим. Хайде, привет.
Луи едва не се затича към вратата.
Елизабет…
Направи усилие да се съсредоточи върху кадъра, който се готвеше да заснеме. Свещеникът на затвора току-що му беше съобщил, че годеницата му е била изнасилена от главатаря на противниковата банда. Изнасилил я и я белязал с нож по лицето. На скрипта Борел беше надраскал думите: гняв, ярост, ругатни, викове, но Луи не бе убеден, че това е правилната реакция. Мъж, който е изгубил всичко, който е осъден да лежи до живот и на когото съобщават, че годеницата му е обезобразена… този мъж няма сили да крещи. Той свежда глава и понася ударите. Казва съвсем обикновени неща. Достатъчно бе да си спомни погледа й, когато й каза: „Заминавам“. Тя не се развика, не се разплака…