Темите не липсваха, а репортери не достигаха. Повечето журналисти излизаха в отпуск през август. Затова предложението на Емил да приемат Бенедикт в отдел „Външна информация“ не срещна никакви трудности, макар и да предизвика многозначителни усмивки.
Така Бенедикт се озова в неговата редакция и отначало реши, че това ще й донесе немалко предимства. Емил я посвещаваше в изкуството на интервюто, учеше я да задава точните въпроси, обясняваше й как да си подготвя план и как да събуди читателския интерес. Състави списък от препоръки, които тя окачи над бюрото си.
— Бъди точна и се изразявай кратко. Избягвай изтърканите изрази и общите приказки.
— Проверявай щателно цялата предоставена информация и всички източници.
— Бъди обективна и излагай абсолютно всички гледни точки, без изключение.
— Сбитост: кой, кога, къде, как и защо.
— Показване, не обясняване. По-добре е да опишеш едно потънало в сълзи лице, отколкото да казваш „той“ или „тя“ плаче.
— Цитирай само същественото, не разводнявай.
— В заключение повдигни друг проблем, отвори нов прозорец.
Показваше й майсторски написани материали, обясняваше й защо ги смята за такива. Бенедикт слушаше и се питаше кога най-сетне ще приложи съветите му на практика. Затова, когато й съобщи, че ще го придружи в Белфаст, за да отразят яростните сблъсъци от 3 август, не можа да се въздържи да не му скочи на врата. И там си остана. Въпреки неудобствата, произтичащи от подобно положение.
Независимо от всичко, петнайсетте дни в Северна Ирландия се оказаха изпълнени с незаличими преживявания. Приключението започна още в самолета, където четоха и препрочитаха информацията, с която Емил предвидливо се беше запасил. Кацнаха в Белфаст, настаниха се в хотел „Европа“, генералният щаб на всички журналисти, специални пратеници. Фоайето кипеше от млади хора, които сновяха във всички посоки, забързани, делови, възбудени, и думи като „барикади“, „яростни сблъсъци“, „убити“, „ранени“, „Бернадет Девлин“ непрекъснато се чуваха в разговорите им… Емил се видя с познати журналисти и започнаха да обменят информацията, без която смятаха, че може да минат, всички до един твърдо убедени, че притежават най-ценната, точно тази, която липсва на колегата отсреща. Бенедикт потръпна от тази почти открита надпревара и докато се издигаха с асансьора, попита Емил винаги ли е така.
— Винаги. И точно в това се състои веселбата. В това и в лъжливите следи, по които тръгваш.
Пламнал в Лондондери, бунтът беше обхванал Белфаст и осем други града. Имаше осем убити и над петстотин ранени. Нощ подир нощ размириците не секваха и почти цялата страна бе осеяна с барикади. Бенедикт настоя да придружи Емил в католическото гето. Той се поколеба за кратко, но бе принуден да отстъпи пред непоколебимата й решителност. Издейства й журналистически пропуск, за да премине през барикадите, издигнати от английските войници.
Емил беше идвал и преди в Белфаст. Имаше си източници. Някои от информаторите му бяха мъртви, но успя да си намери нови. Бенедикт слушаше как ги разпитва, следеше какво си записва, внимаваше на какви детайли набляга, как задава същите въпроси по друг начин, за да засече информациите… Вечерта в деня на пристигането им Емил предаде по телефона първата си кореспонденция. „Първото правителство на Ълстър, ръководено от майор Чичестър Кларк, не доведе до очакваните от Лондон резултати и нови яростни вълнения избухнаха в Белфаст, Лондондери…“
Останаха две седмици в Белфаст, като следяха ден подир ден събитията през този най-жарък август в историята на Ирландия. Всяка вечер Емил Буше диктуваше по телефона дописката си, извън себе си от гняв, че не успява да удовлетвори изискванията на шефа. „Искам интервю с Бернадет Девлин, оправяйте се, няколко думи, на всяка цена искам изявление от нея.“
Емил и Бенедикт се впуснаха по дирите на тази, която наричаха Пасионария, като испанката от Гражданската война Долорес Ибарури. Не бяха единствените. В хотела на журналистите се разпространяваха какви ли не слухове по неин адрес: спяла на барикадите, по мазетата, дори в самия хотел…
Най-после един оператор от ирландската телевизия, на когото Емил направил услуга преди време във Виетнам, дойде при него и му съобщи, че Бернадет Девлин щяла да говори на една от барикадите в Лондондери. Двамата с Бенедикт се измъкнаха тайно от хотела. Един италиански журналист и един германски фотограф се закачиха за тях. Отначало Емил страшно се ядоса, след което си спомни, че двамата работеха за седмичници. Сензацията беше негова, щеше да ги изпревари. Предвид обстоятелствата Бернадет Девлин беше кратка: искаше от британското правителство конституция за Ълстър и незабавно свикване на конференция, на която да присъстват представители на правителството в Белфаст, Лондон, Дъблин и на различните течения на Движението за граждански права. След което изчезна сред развалините и дима на барикадите. Късно вечерта Емил, засиял, предаде по телефона кореспонденцията в Париж.