Приключи разговора изтощен и избърса чело. Наложи се да се върне на бегом от Лондондери, за да напише материала си за сутрешното издание. Уморено се отпусна на леглото.
Леглото.
За разлика от дните, наситени с вълнуващи събития, нощите се оказаха деликатна тема. Първите три нощи Бенедикт бе успяла да държи Емил настрана, измисляйки си разни причини — мигрена, умора, часовата разлика — но на четвъртата се уплаши да не го изгуби и отстъпи пред смръщената му физиономия, а и пред лакомите погледи, които му хвърляше една австралийска журналистка, привлечена от изключителния му професионализъм. Отстъпи по принуда, без нищо да трепне в нея, жертвайки мечтите си за приказния съпруг, който я очакваше някъде по белия свят, зает да подготвя владенията си, за да я посрещне, както подобава. Във всеки случай това не беше Емил с разрошената и навита на масури коса, вонящ на цигари, с белезникави и кльощави гърди. Когато той остави очилата си със стъкла като лупи на нощното шкафче, Бенедикт извърна глава и го помоли да угаси лампата.
Това бе сватбената й нощ. Преживя я с отпуснати край тялото ръце, стиснала зъби, залепнала като ваденка на матрака. Леко извика, когато Емил… той се дръпна, извинявайки се: „Трябваше да ме предупредите… съжалявам… О, любов моя…“. Бенедикт не разбра какво я отврати повече, това, че я нарича своя любов или че прави любов с нея.
Щастието на Емил Буше бе толкова голямо, че той отдаде студенината й на „първия път“. Този митичен „първи път“, при който и най-пламенните девойки се вцепеняват. Реши, че тя постепенно ще се отпусне и на свой ред ще откликва на целувките и прегръдките му. В края на краищата дори Лорийн Бакол и Грейс Кели бяха много резервирани дами. Тази трудност го амбицира и той се влюби, ако бе възможно, още по-пламенно. Но понеже нощите продължаваха да преминават в този дух и Бенедикт беше все така сдържана, Емил се примири — през деня се разхождаше под ръка с мечтата си, което за него беше най-важното.
Бенедикт изпита облекчение, когато й съобщи, че ще летят обратно за Париж. Нямаше да бъде задължена да прекарва всичките нощи с него. Чудеше се как да се измъкне от създалото се положение. Не искаше да мисли за това. Не сега… Измъкна се още на летище „Орли“, като се напъха в едно такси и извика едва ли не в движение: „Доскоро, ще се чуем“, щастлива, че най-сетне е сама.
Най-много държеше връзката им да остане в тайна. За колегите от вестника. Искаше да запази загадката около себе си. Да се търкаля под бледото тяло на Емил, не беше никак загадъчно. Нещата заплашваха да излязат от контрол, още повече че той трудно се владееше. Един ден, тъкмо я беше притиснал в здрава прегръдка и се опитваше да я целуне, когато неочаквано нахълта Низо, видя ги и затвори вратата, извинявайки се. Бенедикт се изтръгна от ръцете на Емил и застанала с гръб към него, вцепенена от ярост заяви, че никога няма да му прости, че така глупаво я е изложил на редакционните клюки.
— Сега всички ще приказват, че правя кариера, преспивайки с началник-отделите. Много благодаря!
— Какво толкова — отвърна Емил, — нима е забранено да се влюби човек…
Бенедикт нямаше да има нищо против, ако я бяха изненадали в прегръдките на Жан-Мари Низо. Той беше привлекателен, умееше да се облича, изразяваше се с лекота, по телефона непрекъснато го търсеха жени, излизаше много често вечер и словоохотливо говореше за похожденията си. Беше истински парижанин. Чувстваше се като риба във вода навсякъде. Понякога Бенедикт отиваше в кафето до входа на вестника да изпие едно кафе с Жан-Мари и да пофлиртува с него. Той явно не беше безразличен към чара й. „И ето че сега всичко се прецака, край!“, ядно си каза тя.
Излезе от стаята, тряскайки вратата.
На другия ден на сутрешната планьорка Емил обясни така блестящо защо Никсън изтегля 35 000 американски войници от Виетнам, че главният редактор го поздрави пред всички колеги и Бенедикт неволно му се усмихна, с грейнали очи изпод изрусения бретон — сдобриха се.