Една сутрин представи Емил на майка си. Госпожа Тасен бе леко изненадана от избора на Бенедикт, но заяви, че Емил имал приличен вид и изглеждал интересен. Крайно време беше дъщеря й да си намери любовник, а този млад мъж очевидно държеше на нея.
Госпожа Тасен уж беше дошла за няколко дни в Париж, но се заседя, очевидно не бързаше да се връща в Питивие. Спеше в стаята на Унгрун, която бе отишла да прекара ваканцията си у дома в Исландия, и се наслаждаваше на живота. Като начало откри радостта от това да спи сама, да разполага с цялото легло, без съпруг, който да хърка до нея, с транзистора до себе си, с хладния край на чаршафа, който усеща сутрин, когато протегне крака, без дрънчащ будилник. Откри удоволствието да закусва сама, когато реши, без определен час… Удоволствието да се разхожда по парижките улици. Париж през август. Париж без миризми на изгорели газове и без намусени шофьори и пешеходци. Париж, който ухае прелестно и в който рядко се чува френска реч.
В Музея на модерното изкуство, на изложбата на Паул Клее се запозна с една американка, която, забелязвайки, че се бе задържала десет минути пред една картина, я доближи с думите: „Знаете ли какво е казал Паул Клее? Казал е, че картините ни гледат“.
Матилд Тасен беше очарована. От фразата и от американката. Джоун беше вдовица, живееше в Атланта. Съпругът й оставил значителна сума и всяко лято идвала в Европа. Как й завиждам, си бе помислила Матилд, има моменти, в които не искам да имам покрай себе си нито съпруг, нито деца. Двете пиха чай в „Смит“, на улица „Риволи“. Матилд повече слушаше, отколкото да говори. Разбраха се отново да се видят. Американката я заведе на мюзикъла „Коса“ в театър „Сен Мартен“ и тя много се забавлява. Джоун поиска да отиде зад кулисите и Матилд я последва, леко уплашена, вдишвайки миризмата на декори, на пот, на кабели. Джоун стисна ръката на Жюлиен Клер и той се подписа на програмата, която тя му подаде, след което я връчи на Матилд с думите: „За децата ви“. Джоун я смайваше с дързостта си.
— О, аз бях съвсем различен човек, когато Хари беше жив. Следвах го по петите. Като кученце. Трябваше да се променя, след като той си отиде. Научих някои неща и за мое огромно учудване се оказа, че добре се справям.
Освен всичко останало бе научила и френски и макар да не го говореше перфектно, двете с Матилд се разбираха добре.
В края на август Джоун си замина и даде на Матилд адреса си в Атланта. Матилд скъта листчето в бележника си, сякаш беше талисман. Джоун беше обещала да дойде отново идното лято и двете планираха да заминат за Италия, за Флоренция, където да посетят галерия „Уфици“.
Матилд бе промълвила: „Йес“, и си бе помислила: „Невъзможно“. След петнайсет дни трябваше да тръгне на пазар за учебници, тетрадки, да купи всичко необходимо за новата учебна година. Госпожата от Питивие нямаше да има какво да каже на госпожата от Атланта, а Паул Клее нямаше да я гледа по същия начин.
Поглеждайки дъщеря си и любовника й, седнали пред чашите си кафе и разтворения вестник, госпожа Тасен заключи, че животът е прекалено кратък, за да го вземаме на сериозно.
Глава 5
Бяха трима, на пръв поглед някъде между единайсет и петнайсетгодишни, и несъмнено си приличаха: мургави и кльощави. Испанци? Италианци? Или най-обикновени французи, си каза наум Мартин, която бе обсебена от желанието си да пътешества и на всяка крачка й се привиждаха чужденци. Да замине, да се махне, да избяга от супермаркета, превърнат в душегубка от августовския пек, да поеме по широкия свят.
Само че до настъпването на бленувания миг отговаряше за конфитюрите — предълга редица от рафтове, горните отрупани с бурканчета от 370 грама по три франка, от марката „Конфитюрите на баба“, а долните с домашни ягодови конфитюри в буркани от едно кило по четири франка и трийсет.
Трите момчета говореха с персонала, зареждащ щандовете, подробно разпитваха за всеки продукт, съпоставяха цените като клиенти, които са наясно с нещата, и касиерките ги наблюдаваха с майчинска усмивка, докато минаваха покрай тях.
— По-добре да си бяхте направили списък и да накупите всичко наведнъж — бе посъветвала един ден най-големия една от касиерките.
Той я изгледа с огромните си черни очи, по бузата му имаше следи от химикалка и с обезоръжаваща усмивка отговори:
— Да ви кажа, госпожо, ние вкъщи си нямаме майка…