— Не е важно, питах просто така… от любопитство.
— Ясно, но по-добре първо да говоря с него. Той много внимава за всичко и понякога, когато направим някаква тъпотия, изпада в ярост, ама ярост ти казвам, ужас…
— Страхуваш се от него, така ли?
— Ами малко. Той измисли всичко и затова, когато се издънваме…
Мартин се замисли — и нея я бяха учили да краде. Не да „краде“, подчертаваше баща й, а да „възстановява социалната справедливост“.
— Отдавна ли го правите? — попита тя.
— От доста време.
— Никога ли не са ви хващали?
— Никога.
— А Ришар, той с какво се занимава?
— Той е умът. Така се нарича самият той. Негови са идеите, ние само ги изпълняваме. Пък той е пълен с идеи, дори не можеш да си представиш.
Мартин се усмихна. Той говореше като бизнесмен с куфарче, пълно с договори.
— Ще се чудиш и маеш, ако научиш какви идеи му идват в главата. У дома той командва… той е главатарят. Дори татко си трае.
— Ау — престори се на уплашена Мартин.
Хлапето не схвана иронията. Кимна съвсем сериозно.
— Как се казваш? — попита Мартин.
— Кристиан.
Спряха на светофара и малчуганът започна да драска по тротоара с чисто новите си кикерси.
— А мен няма ли да ме попиташ как се казвам?
— Знам как се казваш, нали на престилката има картонче с името.
Сега беше ред на Мартин да си замълчи, засегната. На следващия светофар зави наляво. Момчето продължи право напред. Махна с ръка за довиждане и добави: „И още веднъж благодаря“. Мартин за малко да му се изплези, но се сдържа. Дразнеше я с желанието си да се прави на възрастен. Проследи го с поглед. Не можеше да определи защо, но разговорът я беше подразнил. Влезе в една хлебарница и си купи хлебче и един тоблерон.
Два дни по-късно, на излизане от „Кооп“-а видя един млад мъж с дълъг шлифер с вдигната яка, с ръце в джобовете, подпрял крак на стената. Очевидно нея чакаше. В момента, в който се раздели с Люсет и Франсоаз, двете колежки, които зареждаха магазина със стока, той я заговори.
— Вие ли сте Мартин?
— Да.
— Бих желал да поговоря с вас. Да пием по едно кафе?
— От полицията ли сте? — подозрително го изгледа тя.
— Страхувате ли се?
— Не. Но може да не искам да пия кафе с вас.
Той я изгледа учудено.
— Прав беше Кристиан, човек трудно ще ви сбърка с това зелено, наклепано по очите. Сигурно ползвате намаление за всички стоки.
Значи, това е главатарят, босът. Големият брат. Оня, който получава пристъпи на ярост. Ето го, стои пред нея и преспокойно я баламосва!
— Ползвам 10% отстъпка върху стелките, ако толкова ви интересува — отвърна тя.
Той преглътна. Замълча за момент, след което заяви, спазвайки добрия тон:
— Едно на едно. Е, ще пием ли кафе?
Беше горещо. Мартин поръча една мента с вода и с лед. Той една горчивка.
— Значи, вие сте Ришар крадецът. Не, по-правилно е да се каже този, който кара другите да крадат.
— Точно така. Не сте отговорили онзи ден на брат ми защо ни прикривате? Можехте да си докарате премия, повишение, подарък някакъв, знам ли… Получавате транзистор за четири донесения за кражби, нали така?
— Транзисторите сама си ги купувам.
Ама че е неприятно това семейство, каза си тя, никак не е чудно, че изтърсакът прелива от високомерие. Достатъчно е да видиш баткото.
Той очевидно долови мисълта й, защото извади някакво рекламно кибритче и го запремята от ръка в ръка, после внезапно престана и заковавайки очи в очите на Мартин, попита:
— Бих желал наистина да разбера причината. В края на краищата рискувате да изгубите мястото си. Този въпрос не ми дава мира, постоянно ме човърка. Откакто Кристиан ми разказа как сте го спипали, не мога да спя спокойно. Кажете направо какво искате?
— Слушайте какво ще ви кажа — започна Мартин, виждайки, че създалото се недоразумение се задълбочава, — не искам нищо. Когато бях малка, на същите години като Кристиан, аз също свивах разни неща от магазините. Затова разбирам. Всъщност разбирам братята ви, защото вие, както виждам, сте в трудоспособна възраст, нали не греша?
Той не отговори и продължи да жонглира с кибритчето. Беше слаб и много висок. Очевидно бе изключително нервен, не можеше да стои секунда спокоен — когато не говореше, жонглираше, а докато говореше, помръдваше рамене. Забеляза, че ноктите му са изгризани, и й стана неудобно. Черната му коса беше зализана назад, но един кичур падаше на очите му. Сигурно се изживява като рокер, реши тя. Носът му беше чупен, като при боксьорите, със смазан и явно мек край. Имаше черни, много черни очи, които непрестанно шареха. Пронизващи. До момента не го видя да се усмихва. Беше изключително добре облечен, дори с вкус, и когато се наведе да вдигне падналия кибрит, Мартин долови ухание на тоалетна вода. Смесено с лек мирис на пот, което й допадна. Това я сдобри с главатаря и когато той се изправи, тя продължи с примирителен тон: