— Липсва ви тренинг, затова го изпуснахте.
Той се усмихна така бързо, че тя се запита дали не й се е привидяло. Без съмнение този тип имаше най-бързата усмивка на света.
Тя леко прокара пръст по клепачите си, за да поизтрие зеленото. Той забеляза жеста и отново й се усмихна. Сетне помоли за сметката и докато плащаше, добави:
— Значи, вие също сте крадла.
— Бях… отдавна престанах.
Нямаше какво повече да си кажат. Преди да стане от масата, той се усмихна за трети път с онази своя светкавична усмивка. Дрехата му беше цепната на гърба като в „Имало едно време на запад“. Хвана я под ръка, изведе я от кафето и я пусна, след като излязоха на тротоара.
— Благодаря, много мило. Обикновено си нося бастуна…
Той се поклащаше от крак на крак.
— Е, успокоихте ли се вече? — продължи тя. — Няма да ви шантажирам, няма да ви искам процент. Тънко минахте, с една мента.
— Ами добре. Довиждане. И още веднъж благодаря.
— Няма за какво.
Той се завъртя кръгом и пое в обратната посока. Мартин го проследи с поглед, но скоро се сепна. Странно момче, заключи тя, много, много странно… Изведнъж се закова на тротоара, беше бясна — защо досега никой не ми е казал, че зелени сенки не ми отиват?
Глава 6
Жюлиет остана една седмица в Жирен, в къщата на Минет. Оказа се права — родителите й не дръзнаха да раздухват случката. Пристигнаха, почукаха на вратата, но след като тя отказа да им отвори, поеха обратно, мърморейки под нос, че утежнявала положението си, усмихвайки се напосоки към съседите, които наблюдаваха сцената, спотаени зад пердетата.
Жюлиет ги видя да се качват на ситроена. Жалки страхливци. Нямат дори смелостта да влязат със сила! Какви са тези мои родители, не е истина! Сигурно са ме сменили в родилния дом. Всъщност съм дъщеря на Сюркуф и на Скарлет… не може да съм тяхно дете. Ужасни смотаняци…
Никога не си ги беше представяла един върху друг, да се любят. Татко е безполов, мама няма клитор. Донесъл ме е щъркелът. В нейния случай това предположение й се струваше далече по-вероятно, отколкото евентуален полов контакт между родителите й.
Беше първата й караница с мама и татко и като всяко ново нещо й се стори приятно. Почувства се като нова. Живееше, както й харесва, в къща, която й напомняше детството. Разучаваше я, лежеше по гръб под огромния храст прещип, разперила ръце на кръст, наблюдаваше небето. На тавана попадна на старо пиано и се замисли за Луи. Изпита желание да се търкаля под прещипа с него. Да го провокира, да лази на четири крака, оголила венци, от устата й да текат лиги, да ръмжи. С него ставам кучка, курва, мръсница, без срам и без болка. Добре ми е. Не го обичам. Харесвам го. Той ме въвежда в една непозната Жюлиет, която проучвам ненаситно, но която не ми липсва, когато него го няма. Ето така би трябвало да се обича. Cosi, cosa…
Гаяр, Пенсон, Гаяр, Пенсон. Мечтаеше за единия, а се чукаше с другия. От Пенсон никакви новини, от дълго време. Трябваше да се примири с очевидното: не беше влюбен в нея. Но сърцето й не се предаваше и откриваше все нови и нови знаци, за да поддържа жива надеждата. Даваше имена на облаците и приемаше присъдата им. Ако облакът Пенсон изпревари облака Гаяр, Пенсон ме обича.
Облакът Пенсон винаги излизаше победител.
Или късаше листенцата на маргаритка: обича ме малко, много, лудо, страстно, никак. В зависимост от резултата решаваше за кого от двамата се отнася.
Защо обичам мъж, който не ми обръща внимание, любил ме е един-единствен път с ентусиазма на недоучен химик, провеждащ експеримент, и оттогава ме държи да мухлясвам в някаква стъкленица? Защо, питаше се тя, легнала под прещипа. Защо красавецът Рьоне? Защо Жан-Франсоа Пенсон? Какво толкова имат тези двамата, та се разтрепервам като лист, като ги видя, защо пред тях бледнеят оргазмите, до които ме докарва здравенякът Гаяр и по които толкова си падам?