Никак не съм наясно със себе си…
Поседя в къщата една седмица и я налегна скуката: отегчаваха я облаците, маргаритките, небето през клонките на прещипа, тишината в пустата къща. Липсваше й разтвореният вестник на баща й, докато самата тя яде пресен грах с моркови направо от консервата, без дори да я подгрее… Стаята й, леглото й, стълбището, което от магазина води право горе в апартамента, супникът на масата вечерно време, тирадите по адрес на синдикалиста Жерар Нику и самоубийците, които се хвърляха под влака. Във време, в което момичетата масово мечтаеха да напуснат родителите си, Жюлиет бе принудена да си признае, че все още се нуждае от тях. Понякога. Както снимката на бюфета в трапезарията, която поглеждаш по навик, минавайки покрай нея, и която ти носи спокойствие и сигурност.
Дори започна да се ослушва за шума на двигателя на ситроена. Беше готова да се сдобрят, но не искаше да направи първата крачка. И тъй като автомобилът така и не се появи пред вратата, измъдри компромисно решение: ще слезе в Питивие, ще отиде на улица „Курон“ и ще мине гордо и невъзмутимо покрай „Котаракът в чизми“. Да видим какво ще се получи.
Госпожа Тюил тъкмо подреждаше на витрината новите модели от есенната колекция, когато зърна Жюлиет. Хвърли етикетите с цените и се завтече подире й. Господин Тюил дълго време се размотаваше в склада, преди да приеме извиненията, които дъщеря му промърмори. Извиненията, но не и името на нехранимайкото, подписал пощенската картичка с Cosi, cosa.
Успокоена и с леко сърце, може да се каже дори щастлива, Жюлиет се качи на мотрисата за Париж. Това, което я очакваше, не беше толкова сладко. Безкрайните следобеди в кантората на Виртел… Игрите на гоненица в кабинета му, за да избегне домогванията на чевръстите му ръце… На всичко отгоре не й бе платил обещаната комисиона за договора с Милал. Щеше да я получи на куково лято, в това беше сто процента сигурна. Морков, който размахваше под носа й, само и само да задоволи дяволските му апетити.
В университета имаше опасност годината да се окаже пълно повторение на предходната: избори на представители, за които на никого не му пукаше, комитети за действие, агресивни разсилни, постоянни проверки на входа, депресирани преподаватели… Разочарованието беше пълно. Особено за онези, които бяха повярвали в май ’68, защото Жюлиет изобщо не се вълнуваше от университета. Той беше за успокоение на родителите. И евентуално, за да размахва някаква диплома под носа на бъдещите работодатели.
Облакътена на прозореца на мотрисата, тя си припомняше предишното си пътуване към Париж. Рьоне красивият, отворил рана в сърцето й, илюзията й за триумф, а всъщност нищо повече от бягство…
Този път се връщаше на познато място, пътуваше към улица „Плант“. Към съветите на Режина, невинността на Унгрун, енергията на Мартин и самоувереността на Бенедикт. Приятелството е хубаво нещо, от всяка вземам най-доброто.
Много харесваше живота, който си бяха устроили, въпреки че Бенедикт я нервираше с високомерието си. По случай първия си репортаж бе разпратила картички от Ирландия на цял Питивие. „Аз да не би да поръчах да напечатат съобщения за свръхлекия бетон!“, недоволстваше Жюлиет.
Първа скочи на перона, когато влакът спря на гара Аустерлиц.
Париж! Париж! Приключението продължаваше. На 1 септември в четиринайсет и трийсет премина през входната врата на „Пробетон“. Разцелува Изабел, която възбудено й съобщи, че се била влюбила в инструктор по гмуркане по време на ваканцията, прекарана в „Клуб Медитеране“. Наскоро той се преместил в Париж и планирали да се сдобият с много водолазчета. Беше се разхубавила, придобила бе карамелен тен и постоянно се смееше без причина.
Щастливо влюбена, отбеляза Жюлиет с лека завист. На етажа на Виртел атмосферата не беше толкова радостна. Шефът се бе върнал днес сутринта в лошо настроение. Едва я поздрави и веднага й връчи куп писма за печатане. В резултат на което отново се озова на партера. Три дни минаха в този дух. Жюлиет стоеше на телефона, докато Изабел тракаше писмата на машината и бълнуваше за своя водолаз. После Виртел я повика в кабинета си и попита дали на следващия ден е свободна за обяд.
Жюлиет набързо си направи сметката: ако я канеше на обяд, нямаше от какво да се опасява, а и щеше да се възползва от случая да му припомни за обещаната комисиона.
Заведе я в „Пор Сен-Жермен“.