— Когато вдигна кутийката кибрит, която беше изпуснал на земята. Миризмата му… На момента просто ми хареса, но после ми замая главата и изобщо… Като наркотик.
— И кога те споходи това първо замайване?
— Престани. Не е смешно. Ще ми се да те видя на моето място.
Благодаря, каза си Жюлиет, достатъчно често ми се случва.
— Извинявай. И кога стана?
— Има-няма една седмица.
— Той не се ли появи отново?
— Не.
Така, помисли Жюлиет, само дето една лека миризма на пот е твърде незначителен признак. Въпреки това може да подушим насам-натам из Париж. Да пообиколим с изострено обоняние. Или в краен случай да го изпеем на ченгетата. Или да пуснем обява: „Търси се миризма, на име Ришар“.
— Отвратително — изплака Мартин, — отвратително…
— Не е — побърза да я успокои Жюлиет, — съвсем не е.
— Не, отвратително е… да си влюбена — успя със сетни сили да изрече Мартин.
— Има и по-страшни неща, драга моя — заяви Жюлиет с вид на познавач.
— Какво е то?
— Да не си влюбена!
Мартин я изгледа, отчаяна.
— Лесно ти е да говориш така. Ти нищо не си слагаш на сърцето. Влюбваш се на всеки два месеца. Затова за теб е без значение!
Жюлиет предпочете да си замълчи.
— Виж сега как ще постъпиш — предложи тя помирително. — Ще чакаш.
— И какво по-точно?
— Да се появи отново или да ти мине. В края на краищата става дума за миризма, нищо повече. Може и да се изпари…
Така Мартин откри относителността на времето.
Преди да се появи миризмата, една секунда беше една секунда, една минута шейсет секунди, един час шейсет минути. Денят се състоеше от двайсет и четири часа, седмицата от седем дни, а месецът от четири седмици. След миризмата времето се размекна и разтегли като дъвка. Пълзеше като охлюв по магистрала. Подозрително като приятелка, която се прави, че ви желае доброто. Враждебно като полицай, който ви иска личната карта за проверка. Мартин престана да му вярва. И ако не беше сигурна, че някъде имаше някой — не знаеше точно кой — който беше регламентирал времето, по подобие на онзи глупак, изложил еталона на метъра в Бюрото за мерки и теглилки в Севр, Мартин щеше да подложи на съмнение всички часовници, всички будилници без изключение. Защото пет минути й тежаха така, сякаш бяха пет часа, а един работен ден в супера се превръщаше в жива каторга в солните мини на Силезия.
Когато вземеше решение да се държи геройски и да не поглежда към часовника колкото може по-дълго, се оказваше, че са минали едва дванайсет минути!
Първият учебен ден наближаваше. Мартин разчиташе на мириса на лепило, на чанти, на подвързии на тетрадки, за да се излекува. Бидонът с мляко я наблюдаваше от стъклената си клетка. Мартин внимателно четеше и препрочиташе класьора с поръчките, преди да го представи на госпожа Гранжие, и повече не направи нито една грешка. Вдишваше мириса на тетрадките, за да се пребори завинаги с миризмата на нечии подмишници, като го правеше тайно, когато бидонът не я следеше с поглед.
Няколко пъти опитва да се поинтересува от други усмивки, но те се оказаха прекалено бавни и Мартин се разреваваше от безсилие.
Реши да научи наизуст имената на спирките на метрото между „Канал Стрийт“ и Бронкс, но стигна едва до Гранд Сентръл.
Пребоядиса стаята си.
Научи се да плете на една кука, хрумна й да си оплете покривка за леглото, но стигна едва до третото парче.
За кратко обмисли дали да не приеме католическата вяра, за да се сдобри с Оня горе на небето. Може би най-сетне щеше да я остави на мира или да й изпрати свещеник да прогони демоните от нея.
Тръгна по гледачки, астролози, въртящи се дервиши, индийски хипнотизатори; нито един не можа да й съобщи точния ден и час, но всички без изключение предсказаха завръщането на мъжа с гумената физиономия. Длъжни са да ме успокоят, след като им плащам луди пари, каза си тя.
В един момент стигна дотам, да обмисля дали да не се върне към дребните кражби, защото можеше да попадне на него на някой щанд за домакински електроуреди или в някой парижки полицейски участък… С една дума, все повече заприличваше на стрелка на компас, до която се е допрял магнит и която потрепва безпомощно, защото не успява да намери севера. И ето че осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди след като го зърна за пръв път, тъкмо бе излязла от работа и се взираше в краката си с енергията на изтощена батерия, когато чу един мъжки глас иззад натрупаните каси с празни бутилки да казва: