Стаята на Ришар беше също като него: чиста и подредена. С усет за детайлите: един постер на Джони, един на бандата „Хелс Ейнджълс“ и един на някакъв непознат тип.
— Кой е този?
— Винс Тейлър. Единственият истински френски рокаджия. Останалите започват да издишат. Дори и Джони, и него нещо не го бива.
„Карнаби Стрийт“ и „Кингс Роуд“ го бяха отвратили. Направо не му се говореше. Ризи на цветчета, дълги коси и психеделичен рок.
— Джийн Винсънт е единственият, който продължава да се съпротивлява, но…
Мартин се престори на сведуща. Ришар усети, че тя изобщо не е в час и задава въпроси ей така, колкото да каже нещо. Попита я иска ли една бира.
— Нищо друго ли нямаш?
Той поклати отрицателно глава. Момичетата, които обикновено качваше на мотора си, пиеха бира. Лола например не можеше да заспи, ако не обърне една.
— Добре тогава, дай една бира.
Под прозореца бяха наредени в спретната редичка малък хладилник, цветен телевизор, мощна стереоуредба.
— Виж ти, ти живееш в суперлукс… От кражби по супермаркетите ли се обзаведе? Без да те хванат досега!
Тя подсвирна от възхищение, примесено с ирония.
— Само не започвай да ми четеш морал, става ли?
Мартин си замълча. Беше го казала, колкото да се намира на приказка, защото всъщност се чувстваше адски неудобно. Като при първия път. В известен смисъл, помисли си тя, то си е наистина първи път — за пръв път ще се любя с любов. Първият път, който чакаше от цели осемнайсет дни. Обикновено ставаше по-бързо: харесваш ми, харесвам ти, хайде да си легнем.
Той й подаде бутилка бира. Тя го видя как пие направо от шишето и последва примера му. Етажерките срещу леглото се огъваха под тежестта на плочите.
— Само рок ли имаш? — осведоми се тя.
— Не. Имам всякаква музика. Преди дядо и баба живееха с нас и те ми предадоха вкусовете си. Особено баба.
Тя стана, за да огледа по-отблизо плочите на баба му. Ив Монтан, Шарл Азнавур, Шарл Трене, Едит Пиаф, Бъди Холи, Рей Чарлс, Карл Пъркинс, Джони Брюнет, Фатс Домино, Верди.
— А, и опера?
Каза го толкова учудено, че той се засегна.
— Може и да съм дребен крадец, но обичам операта.
— Не исках да кажа това.
— Но го каза.
— Имаш ли други подобни тайни пристрастия? — попита тя, защото не искаше да се карат.
Той й се усмихна.
— Моторите. Музиката. И теб. От…
— Осемнайсет дни.
— Не съм ги броил, но ми се стори дълго време.
Ришар не беше точно сантиментален. Просто това, което му се случваше, беше нещо непознато, ново. Срещата с Мартин го бе развълнувала дълбоко. Съучастница на крадци, бивша крадла, която умееше да отвръща на закачките му, не се превземаше, печелеше си хляба, каквото й беше на сърцето, й беше на езика… и имаше голям задник. Беше различна. Той буквално се бе шашнал, затова изпусна кибрита, той, който беше доста печен в жонглирането. Тя го впечатли. Това момиче умееше да държи околните на разстояние. Не че беше снобка или високомерна, но знаеше точно какво иска и коя е. Докато той не знаеше. Занимаваше се, общо взето, с каквото дойде. На всичко отгоре тя имаше класа, с тази минипола, със зелените сенки на очите и чантата, която държеше с върха на пръстите. Точно така: имаше класа. Освен това не й пукаше. Той ужасно бе харесал лафа за стелките.
Доближи се до нея и я прегърна през врата. Мартин се стегна. В главата й всичко се обърка. Желанието се изпари. Не сега. Моля те, почакай малко. Почакай. Как да каже такова нещо на момче, нали то веднага ще си помисли: „Значи, не искаш? Не ти ли харесвам?“. Или пък ще се наложи да обяснява. Да обяснява нещо, което и тя самата не разбира.
Той се наведе да я целуне. Видя устата му отблизо и се дръпна назад.
— Ришар…
— …
— Нали няма да се разсърдиш, ако… ако ние…
— Искаш ли да пусна музика?
— Не.
— Да заключа ли вратата?
Положението ставаше все по-сложно. Абе какво толкова! Защо се занася и тя. Може пък желанието да се появи междувременно…
— Не… Не става въпрос за това.
— Да затворя ли капаците на прозорците?
— Не! — почти изкрещя тя.
Смаян, той се отдръпна и се изправи.
— Ей, какво ти става! Полудя ли? Какво ти направих?