Знаеше си. Изобщо не трябваше да я вижда отново. Това момиче е много сложно.
Закрачи из стаята с ръце в джобовете, хвърляйки й гневни погледи.
— Защо изтри зелените сенки от очите си и престана да ходиш с минипола?
— Защото си мислех, че не ти харесвам така.
О, Ришар, искаше й се да извика. Моля те, нека не разваляме всичко. Не искам да избързваме. Разбираш ли? Замисли се за баба ти й дядо ти. Те нали не са се нахвърляли един на друг като луди? Не. Ухажвали са се в продължение на месеци и на години. Моля те, поухажвай ме и ти мъничко.
— Не е вярно. Преди беше по-добре. Сега си като всички останали.
— Благодаря. Много благодаря.
Мартин се отдръпна в единия ъгъл на леглото и сви крака под себе си.
— Не на леглото с обувките, ако обичаш — каза той, вирнал показалец към мокасините й.
— Извинявай.
Обувките й изтропаха глухо, падайки на пода.
— Искаш ли да се повозим с мотора?
— Не… Много си мил.
Внезапно се сепна като Нютон, когато ябълката го пернала по главата и му светнало пред очите, и я попита:
— За пръв път ли ти е?
Коленичи до леглото и я хвана за ръката. Този изненадващ жест на загриженост към една фалшива девственица нервира Мартин.
— Не. Тъкмо затова. Толкова съм се чукала, че сега не знам как да се държа… защото сега е съвсем различно.
Ришар се дръпна като попарен. Неаполитанската му кръв кипна. Нанесен бе удар по честта на семейство Брузини. Застана до прозореца с бира в ръка. Безмълвен.
Тя също не помръдна, седеше на леглото, безмълвна.
От малка флиртувам на стълбището, защото нямам ключ за къщи, или защото са пуснали телевизора на макс. На четиринайсет се сдобих с първия си любовник. Той беше на осемнайсет и живееше в същия блок. Беше август месец. Не знаехме къде да отидем. Бродехме из незастроените парцели с одеяло под мишница. Хората, излезли на пикник, бяха превзели всеки свободен метър. Смеехме се като луди. Най-накрая стигнахме до фабриката за бишкоти и правихме любов, вдишвайки уханието на сладкишите. Не престанахме да се смеем и изобщо не ме заболя. Правихме го още няколко пъти на одеялото, после един ден се срещнахме на стълбището, той беше с някакво момиче, каза ми: „Привет!“. Не плаках. Дълго преди това си бях решила да не си намокрям окото за никое момче.
Хайде сега, оставаше да го зашемети с житието-битието си.
— Хей… само не ми казвай, че съм ги първата, а?
Той не отговори.
— Нито, че съм момиче, а ти момче и че момичетата не трябва да лягат с когото им падне.
Той все така стоеше с гръб към нея. Отпи от бирата и продължи да се взира през прозореца.
— Познах, нали?
Той не каза нищо. Остави бирата. Отиде при плочите, затършува сред тях и измъкна една, внимателно я извади от обложката, духна отгоре й, избърса я с парче гюдерия и я постави на грамофона. „You’ve lost that loving feeling… You’ve lost that loving feeling, and now it’s gone… gone, gone ohoho hyeah…“
— „Райтъс Брадърс“ — обяви той с леден тон.
— Добре. След като е така… аз се омитам!
Тя стана от леглото, обу си обувките, изпъна покривката, за да остави всичко в ред, и с любезния тон на акуратна домакиня, приключила със задълженията си, заяви:
— Съжалявам. За всичко. За преди малко… За сега… Не знам какво става, но си мисля, че е по-добре да си вървя.
Да беше казал поне една дума. Поне една. Но той си тананикаше „you’ve lost that loving feeling“ с лице към прозореца. Сякаш не беше казала нищо.
— Добре тогава, довиждане — каза Мартин на гърба му.
— Ще те изпратя — отговори той вяло.
— Няма нужда, ще сляза, без да вдигам шум. Ако срещна някого, ще кажа, че съм сбъркала адреса.
Той й махна едва-едва с ръка. Тя излезе, затвори вратата тихо и слезе на пръсти по стълбите. Дори гласовете на обитателите на планетата Шадок бяха замлъкнали, те поне можеха малко да я утешат.
Никога няма да се променя, разсъждаваше тя, крачейки по улицата. Очевидно не съм създадена да се влюбвам. Права бях. Прекрасната ми любовна история продължи едва осемнайсет дни и няколко минути.
Глава 9
Понеделник, 15 септември. Първият учебен ден премина на фона на всеобщото недоволство. Недоволство на шофьорите от цената на бензина: франк и петнайсет за литър супер; недоволство на железничарите, на търговците на дребно, които излязоха на улицата, недоволство на Студентския съюз, който се противопоставяше на новия прием във факултетите, на служителите от националната електрическа и газова компания, които заплашваха да дръпнат шалтера и да затворят кранчето… Гореща есен. Премиерът Жак Шабан-Делмас правеше отчаяни усилия, свикваше извънредни правителствени заседания, напразно, нямаше никакъв ефект.