— Излишно е да се нервираш, скъпа, това е братовчедка ми от Питивие.
Брюнетката се извини на Жюлиет: „О, съжалявам“, и се отправи към бара, сложила ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Докато минаваше покрай една маса, Жюлиет я чу да казва на сервитьора, зает да раздига приборите: „Ох, страхотно сгафих!“.
— Жиголо, мила моя! Жан-Франсоа Пенсон е жи-го-ло!
— Не!
— Да!
— Той ли ти го каза?
Седнала по турски на леглото в краката на Мартин, Жюлиет разказваше как бе преминала срещата й. Наближаваше полунощ.
— Без да му мигне окото. „Наясно си с всичко, Жюлиет. Не работя, издържам се от чаровната си външност. Не изпитвам никакви угризения. Само дето понякога е твърде уморително. Затова не мога да си позволя да си легна късно тази вечер.“ Помоли за сметката и си тръгнахме. Докато пътувахме в колата, сигурно съм изглеждала странно, защото ми заяви: „Не мисли, че това е някаква трагедия. Аз сам направих избора си, никой не ме е принуждавал. Ако се замислиш, моят живот е далече по-поносим, отколкото задръстеното, лицемерно живуркане в така нареченото добро общество на Питивие“. Представяш ли си, а пък аз умолявах света Схоластика да ми помогне да се омъжа за него!
— Не го ли разпита по-подробно? Как е започнал? Колко изкарва?
— Ми не… Бях шашната.
— И после?
— Изпрати ме. Когато стигнахме пред нас, ме хвана за ръката. При друг случай щях да се разтопя от удоволствие. Сега се уплаших. Внезапно се сетих за убиеца от Питивие и се запитах дали не е той. Невероятната омраза, с която малко преди това бе говорил за живота там. Да, кълна се, ужасно се шубелисах. Изгледа ме неприязнено и с леден тон ми заяви: „Жюлиет, не искам да се разчува. Не заради мен, на мен не ми пука, а заради родителите ми. Обещай ми, Жюлиет, обещай ми, защото в противен случай…“. Обещах, но наум си казах, че ще споделя единствено с теб. Той отслаби хватката си. Погледът му беше станал нормален. Слязох от колата, той изчака да вляза във входа и чак тогава потегли.
— Ай… ай… Представяш ли си физиономиите на мама и татко Пенсон, ако разберат! Щото те не се нахвалиха с успехите на любимия си син.
Двете млъкнаха, представяйки си реакцията на старите Пенсон, разкрили внезапно истинския живот на единственото им любимо синче.
— Мога ли да спя при теб? — попита Жюлиет.
Мартин се отдръпна в единия край да й направи място.
— А какво стана с миризмата? Докъде стигна? — попита Жюлиет, намествайки се удобно.
— Миризмата? — учудено повтори Мартин.
— Да. Миризмата на подмишници, която те нокаутира.
— А, онзи ли… вече го забравих.
Мартин не разказа на Жюлиет за провала на срещата си с Ришар крадеца. Не искаше да я разказва дори на себе си.
— Хей, чакай, за малко да забравя. Луи се обади. Върнал се е. Искаше да се видите.
— Луи! Супер! Какво точно каза?
— Каза, че ще се обади утре — отговори Мартин с прозявка.
— Страшно съм доволна, направо не можеш да си представиш колко съм доволна — провикна се Жюлиет, ритайки в леглото.
— Е, това си ти, щом стане дума за някой тип, веднага пърхаш. Не мога да те разбера, постоянно си влюбена. В началото на вечерта беше синът на семейство Пенсон, сега Луи…
— А, не! С Луи е съвсем различно.
— Кое му е различното?
— Не знам, вероятно сексът.
Мартин въздъхна. Оплетена в собствените си противоречия, тя наистина се дразнеше от безгрижността на Жюлиет.
— Сигурна ли си, че не си прихванала някоя срамна болест от твоя жиголо?
Жюлиет се стресна и замря в леглото.
— Смяташ ли, че е възможно?
— Ами с всичките тези жени, дето ги чука… На твое място щях да отида да се прегледам и да се въздържам известно време.
Жюлиет въздъхна, отчаяна.
— А какво ще кажа утре на Луи, ще го приеме много зле, сигурна съм.
Той наистина го прие много зле, ама и тя си го изпроси.
Очертаваше се обещаваща вечер. Срещнаха се в бара на хотел „Ленокс“. Загорял от слънцето, пригладил коса, весел и засмян, с обелен от слънцето нос. Мъжът със сплесканата глава на костенурка направо се беше разхубавил. Жените го заглеждаха и Жюлиет се гордееше, защото беше неин. След вечерята тя ентусиазирано прие предложението му да отидат у тях на улица „Плант“. Леко се притесни при мисълта за извинението, което трябваше да измисли, за да го държи настрана. Той не познаваше къщата и направи опит да обладае Жюлиет насред стълбите, както правели в миналото младоженците, когато прекрачвали прага с невестата на ръце.