Една вечер отидоха с приятел на бар. Свалиха ги две красиви жени, по-възрастни от тях. Отначало Жан-Франсоа се притесни от ноктите си, почернели от машинното масло, но една от жените сложи ръката му на бедрото си и той се отпусна.
Отидоха у тях.
На сутринта, когато си тръгваше, тя не отвори очи, отпусната в голямото легло с балдахин, а промърмори нещо неразбираемо, посочвайки плика, оставен на елегантната масичка.
— За теб… Смятам, че е достатъчно. Обади ми се.
Той се наведе и я целуна. Тя завря лице във възглавницата и прошепна:
— Довиждане. Хареса ми, искам да знаеш.
Прииска му се да отвърне „обичам те, благодаря“, но тя продължаваше да крие лицето си във възглавницата. Той придърпа завивката и се измъкна на пръсти. Беше първата му истинска жена. Нощта с нея беше нещо изключително и беше достатъчно да си припомни отделни жестове и думи, за да почувства как стомахът му се свива. Дори не му мина през ум да отвори плика.
Отиде при приятеля си и двамата се прибраха заедно с колата. Замаян от щастие, Жан-Франсоа гледаше през прозореца на симката.
— Колко ти даде?
Ухилен до уши, приятелят му си човъркаше един зъб с нокътя на палеца. Жан-Франсоа не отговори.
— Кажи де, не ти ли дадоха плик?
Сети се за плика, извади го от джоба и пак го прибра, искаше да го отвори по-късно, когато останеше сам в стаята си.
— Хайде де, няма ли да го отвориш?
— Не сега… после.
— Не те интересува колко ти е дала. Хич не си любопитен!
Жан-Франсоа извади отново плика и го отвори. В него имаше десет банкноти по сто франка и телефонен номер.
— Намерил съм му цаката, как мислиш! Заведението е известно с това. Посещавам го от време на време, за да закърпя положението, а както сам се убеди, съвсем не е неприятно.
Жан-Франсоа зяпна от удивление. Нямаше думи. Да ти плащат, за да правиш любов! Не можеше да повярва. Прекрасната жена, която му достави неизказано удоволствие, му беше дала и пари на всичко отгоре!
Повече не зачекна темата. Избягваше приятеля си. Опитваше се да се убеди, че с хилядата франка ще си плати уроците по кормуване за цял месец.
Тя го потърси две седмици по-късно.
Когато отиде у тях с букет жълти рози, се оказа, че е поканила и приятелка. Жан-Франсоа започна системно да закъснява за тренировки, натрупаната умора си каза думата. След шест месеца се отказа от състезанията. Сега имаше моменти, в които съжаляваше.
Купи си хубав апартамент, запозна се с момчета, които упражняваха съшия „занаят“, сдоби се с агент. Приятно му беше да играе ролята на съблазнител, но не искаше да се занимава с тарифи и организиране на срещи. На двайсет и осем години беше собственик на апартамент на улица „Варен“, в седми район, където квадратният метър застроена площ струваше най-скъпо, банкови сметки в Швейцария и в Щатите. Наскоро се беше сдобил с едностаен апартамент на „Парк Авеню“ в Манхатън и кроеше планове да закупи парцел в Хамптънс, шикозното място за отмора на нюйоркчани. Предстояха му още десетина добри години, после щеше да бъде вече много стар и уморен да продължава. Ако започнеш да хитруваш, веднага ти се разказва играта. Жените заплащаха много скъпо, не биваше да бъдат мамени.
Затова Жан-Франсоа живееше двойствен живот. Семейството и предишните приятели знаеха, че работи в рекламата, останалите, че се издържа от платената любов. Движеше се основно в средите на такива като него. Играеше покер, посещаваше заведенията, навсякъде го канеха. Научи се да говори английски, да играе голф, да носи смокинг, четеше „Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“. Стана истински професионалист. Чувстваше се като у дома си навсякъде. Нямаше нищо общо с онези жалки момченца, които се чукат тайно по за двеста франка… В интерес на истината, Жан-Франсоа се гордееше със занаята си. В края на краищата малко ли са красивите жени, които живеят на гърба на съпрузите си, единствено и само защото са млади и желани?
Единствената разлика беше, че с установената схема на действие — нежност, ласки, любовни подвизи и пак нежност — започна да се пита дали наистина работи, или не. Всъщност, опитваше се да се самоубеждава той, аз не спирам да работя. Във всеки момент беше мил, внимателен, предразполагащ, а извън ангажиментите така и не успяваше да се отпусне, да се ядоса истински, да свали от лицето си дежурната любезна усмивка, независимо че го харесваха и когато се държеше резервирано. Той предразполагаше всички без изключение със запазената си марка: неизменната очарователна, леко уморена усмивка.