Обичаше да се връща при родителите си в Питивие; там се срещаше с другия Жан-Франсоа и не се уморяваше да разпитва майка си: „Какъв бях? Правех ли това, а това? Дръзнал съм да кажа такова нещо на баба? Аз съм счупил вазата, сигурна ли си? И ти ми удари шамар?“. Изненадан, слушаше разказите на майка си, изваждаше старите снимки. Внимателно се взираше в снимките, правени на различна възраст, и разведрен, затваряше албума. Един ден отново щеше да стане онова малко момче… Засега се задоволяваше с образа, отразен в женските очи. Научи се умело да изразява любовните чувства, да чете в погледите им съкровения въпрос: „Дали щеше да се държи по този начин, ако не му плащах? Може би е влюбен в мен?“.
Те не знаят, те се съмняват, мислеше той, толкова съм ловък, че ги обърквам. Трябваше да стана актьор…
Обект на желание. Мъж, когото събличат и обличат. Нищо не си купуваше. Подаряваха му бутонели, костюми, копринени връзки. Него предпочитаха сред десетките други снимки в албума на агента му, него водеха на ресторант…
В компанията на сладката малка Жюлиет не почувства нищо, само защото тя не подписа чека. Липсата на пари пораждаше ответна липса на желание.
И той, и клиентките му изпълняваха своеобразен балет, вдъхновен от парата. Правилото ги задължаваше да се бръкнат, за да заплатят, и едва тогава той ги караше да забравят, че са заплатили. Правеше така, че пачката да изчезне, да се стопи в нежната целувка, а ласката, в която влагаше цялото си умение и която пронизваше тръпнещото тяло, отиваше за двайсетте процента комисиона на агента. Умееше да ги изслушва, да долавя тайните желания от едно леко трепване на клепачите, присвиване на устните, надяваше униформата на малкия паж, на непреклонния мъжкар, на хулигана, облечен в кожени дрехи от глава до пети, на улегналия татко в традиционния костюм с жилетка, за да приключи неизменно в ролята на довереник и душеприказчик.
Срамуваше се от начина, по който жените му доверяваха дребните интимни и отвратителни подробности за съпрузите си с маниакална прецизност и дълго трупана ненавист, сякаш с върховно удоволствие дестилирана капка по капка. Идеше му да си запуши ушите, но те се надпреварваха, престараваха се, прекаляваха, ровеха под чаршафите на семейното ложе в желанието си да извадят наяве всички семейни тайни, търсеха някоя забравена мания, някоя мерзка подробност. Той ги ненавиждаше, но никога не минаваше в лагера на мъжете, на съпрузите рогоносци. Защото ненавиждаше и тях не по-малко — високомерието им, самодоволството им, начина, по който бързаха да си получат удоволствието…
Затова, когато му дойдеше до гуша, отвратен, се прибираше вкъщи и включваше телефонния секретар. Нямаше го. Спасяваше се. Съхраняваше се. С часове редеше пъзели. Сам. Или кроеше планове как да преобрази живота си напълно, пресмяташе печалбите от борсовите спекулации, лихвите, натрупани по сметките му в чуждите банки, любуваше се на снимките от нюйоркския си апартамент или на парцела в Хамптънс…
След десетина години щеше да е натрупал достатъчно пари, за да се установи в Щатите и да заживее като рентиер. И тогава ще се радва на живота, ще се научи да живее единствено и само за себе си.
Глава 3
Емил замина за Камбоджа да прави репортаж и остави Бенедикт и Жан-Мари Низо сами в стаята на редакция „Външна информация“. Преди да отлети, успя да уреди назначението на Бенедикт — взеха я на тримесечен изпитателен срок, макар отсега да беше ясно, че след изтичането му щеше да подпише безсрочен договор. За целта на Емил му се наложи да поухажва главния редактор господин Ларю. „Остави на мен — каза й той, — аз ще имам грижата. Ти само се усмихвай мило на Ларю, когато го срещаш по коридорите.“
Работата се уреди. Бенедикт си отдъхна с облекчение. Сега вече можеше да даде воля на въображението си и да планира бъдещата си кариера. За момента беше сама с Низо.
Обичаше да го наблюдава, зачетен в някоя информация или книга. Беше изискан, фин. Такива мъже харесвам, мислеше си тя, защо не притежава амбицията на Емил? Щеше да е идеален… Въздъхваше и отново се заглеждаше в деликатния профил: орлов нос, черна, права коса с паднал на челото кичур, смугла, гладка кожа, ослепителна усмивка. Низо излъчваше очарование, една леко старомодна чувственост, която пораждаше у нея желание да се отпусне в обятията му, както би се наместила удобно на кожената седалка на спортен автомобил. Висок, слаб, почти кльощав, винаги много добре облечен, но без да бие на очи. По английски маниер: леко износени яки, поизгубили форма сака от първокачествен туид или кашмир. Ухаеше на изискан стил.