Бенедикт много държеше на облеклото и упрекваше Емил, без да се осмели да му го каже открито, че му липсва класа. Емил се потеше в синтетични пуловери с висока яка или в костюми, купени сякаш от битака „Каро дю Тампл“. Нищо чудно, че Бенедикт не искаше да има до себе си такъв безвкусно облечен мъж. Знам, знам, че душата е важна, но аз обичам да е красиво и отвън, и отвътре. Да важи в двете посоки…
Жан-Мари Низо произхождаше от старо лионско семейство, натрупало състояние от стъкларство. Още през 1830 година процъфтяващият въгледобив в град Лион — център на френската коприна, свидетел на мъченическата смърт на света Бландин, разкъсана от дивите зверове в името на вярата — подтикна богатия копринар Фердинан Низо да се пренасочи към стъкларската промишленост. Търговец, надарен с любознателен и проницателен ум, Фердинан се запали по новите технологии, по енергията, произвеждана от водата, и по автомобилостроенето. Живя до дълбока старост и си отиде с пълното съзнание, че нито един от синовете и внуците му няма да поеме щафетата. Последните му думи: „Всички са некадърници“, бяха доказателство за трезвата му преценка. И наистина, предприятието скоро западна и семейството се видя принудено да се оттегли в имението в Улен и да живее от наследството. Бащата на Жан-Мари предпочете самоубийството пред позора от банкрут, а майка му се омъжи повторно, за да не остане в паметта на хората като вдовицата на самоубил се, фалирал търговец. Омъжи се за богат бразилец и се установи в Рио, оставяйки Жан-Мари, по това време двегодишно момченце, на грижите на баба му по бащина линия.
Жан-Мари от малък придоби навика да се усамотява през дългите следобеди на тавана на старата къща, облегнат на някое класическо платно, очакващо оценката на експерт, преди да отпътува към поредния търг за художествени произведения. Потънал в старите издания на „Изгубени илюзии“, „Ламиел“, „Червено и черно“, „Възпитание на чувствата“, той живееше чрез тях. В продължение на две седмици бе Жюлиен Сорел и се поболя от любов към учителката си. Наложи се да отсъства от клас и оздравя, едва след като стигна до последната страница на романа. Лекарят гледаше недоумяващо младия болник, който се възстанови със същата невероятна скорост, с която се беше разболял, а баба му, възвърнала спокойствието си, наблюдавайки го как весело подскача насам-натам, тръбеше, че учението било празна работа, а матурата, измислена за хора, лишени от връзки и познанства. На нея, слава богу, връзки и познанства не й липсваха. Те бяха оцелели и за щастие, надживяха паденията и премеждията, през които бе преминало семейството. Възрастната жена старателно и редовно следеше светската хроника на „Фигаро“ — познаваше директора на вестника, защото навремето двамата се бяха носили вихрено в ритъма на танците в балните зали — затова й хрумна да изпрати внука си в редакцията на „Шан-з-Елизе“ с бележка, написана саморъчно от нея, в момента, в който Жан-Мари изяви желание да „се занимава с нещо“. Жан-Мари просто трябваше да избере отдела, в който да го назначат.
Той избра „Външна информация“. От романтични подбуди, или защото смяташе, че е престижно, не можеше да каже със сигурност. Френската политика му се струваше глупава и еднообразна. По принцип принадлежеше към десницата, беше консерватор, но не гласуваше. Смяташе, че живее във време на материалисти и ненаситно алчни хора. С учудване установяваше в края на годината как заплатата му автоматично нараства според индекса на инфлацията. „Богаташко синче“, наричаше го подигравателно Емил Буше.
Според Жан-Мари Емил Буше беше досаден простак. Оценяваше таланта му на репортер, но не намираше за нужно да се състезава с него. Ненавиждаше пътуванията, предпочиташе да си стои в Париж и да пише материалите си, използвайки купищата получавана информация. От време на време хвърляше поглед към списъка със съвети за идеалния журналист, окачен над бюрото на Бенедикт, и тънко се усмихваше. Емил Буше беше започнал да събира стъклени топки, от онези, които като ги разклатиш, се изпълват със снежинки, за да подражава на Ларю и да му се подмазва, защото шефът отдавна притежаваше подобна колекция. Емил носеше по една такава топка от всяко пътуване. „Много важно е името на града да е изписано от вътрешната страна на подложката… именно това придава стойност на топката“, обясняваше той.