— Боже мой — шепне Мартин, свита на табуретката.
Излиза от банята и отива да се обади на родителите си. Жюлиет продължава да чете. „Питивие е като разбунен кошер… писмото се е получило през нощта… полицията е на нокти… наглостта на убиеца… Господин Тюил заявява…“
Тя отпуска ръце и вестникът се размеква във водата.
Замисля се.
Какво стана с предишния спокоен Питивие, в който бяха израснали… къде изчезна?
Глава 5
Режина си имаше достатъчно други тревоги и не се вълнуваше много-много от убиеца от Питивие. Истината беше, че едва ли можеше да посочи градчето на картата на Франция. Познаваше единствено престижните и знаменателни места, свидетели на личните й подвизи: Рамбуйе, Сен-Тропе, Вал д’Изер, Довил, кабарето на Режин, ресторант „Кастел“ в Сен-Жермен и съвсем отскоро улица „Плант“. А и здравият разум й забраняваше дори за секунда да си се представи като жертва на садист.
Пълен абсурд. Главната задача, която стоеше пред Режина, съдържаше две условия: първо, да си намери съпруг, и второ — да наеме домашна помощничка. Тъй като намирането на съпруг беше далече по-трудно постижима цел, на първо време се съсредоточи върху домашната помощничка.
Животът на улица „Плант“ започваше да става непоносим. Единствена тя се грижеше за „подробностите“ — така съквартирантките й наричаха натрупаните чинии в мивката, препълнените пепелници и мръсните прозорци. Ясно беше, че тя трябва да вземе мерки. Така че Режина се организира и намери необходимата им прислужница.
Розита беше от онези силни жени, червендалести и властни, които не се предаваха лесно. Беше испанка, напуснала родната Кастилия, след като баща й, едър земевладелец, открил, че се е влюбила в „червен“. Наложило се Розита да бяга. В една декемврийска нощ на 1947 година двамата с нейния любим Ким Наваро тръгнали след каналджията, който ги превел през тесните и стръмни планински пътеки. Мъката й била голяма: оставила у дома тринайсет братя и сестри, майка, която силно обичала, и живот на девойка от привилегированата класа. Не откъсвала поглед от широките плещи на Ким, който вървял пред нея, но често се обръщала назад. След като пристигнали във Франция, поискала да се оженят. Според Ким това било „буржоазен“ предразсъдък. Все пак склонил, тъй като Розита нямала нищо против да живее в чужбина, но не и опозорена. Когато поискала да отидат да живеят в Париж, Ким отново отстъпил. Настанили се в едно портиерско помещение. Килер, казано по-точно, тъй като стаята, в която нямало къде да се обърнеш и която им служела за спалня, трапезария, баня и кухня, не би позволила на небезизвестния съставител на речници господин Литре — ако би имал и минимален усет за социална справедливост — да нарече въпросната дупка „портиерна“.
В тази мрачна и тясна стаичка — без прозорец, имало само един тесен остъклен процеп, през който прониквала оскъдна светлина — се появили на бял свят две здрави и палави момиченца. Ким си намерил работа в кредитна търговска и индустриална банка. Превърнал се в глава на семейство и мъж с чувство за отговорност, твърдо решен да подкопава капиталистическата система отвътре.
За да свързват двата края и с надеждата да се разширят един ден, Розита ходеше да чисти жилища в кварталните блокове. Така се появи в къщата на улица „Плант“, след като беше залепила при хлебаря обява за търсене на работа.
Розита переше, гладеше, лъскаше, кърпеше, готвеше говеждо задушено и паеля, отговаряше на телефона, приемаше съобщенията и проявяваше такъв здрав разум и авторитет, че много скоро пое ръководството на цялата къща.
Също като канонизирания крал Луи IX, наричан Свети Луи, който според легендата раздавал правосъдие, седнал на сянка под клонест дъб, тя произнасяше присъди без право на обжалване.
Идваше три пъти седмично: понеделник, сряда и петък, и разпъваше дъската за гладене в кухнята, за да следи разговорите, които се водеха по време на закуска. Единственото, което издаваше испанския й произход, беше странното произношение — казваше „б“ вместо „в“. В началото момичетата силно се изненадаха от намесата на Розита в разговора им. Докато разсъждаваха надълго и нашироко по проблемите си, тя внезапно избоботи с поучителен тон: „Тряба да бидим, да бидим“. Много скоро престанаха да обръщат внимание на странната й фонетика. Според Розита Виртел беше дърт дръвник, а Милал, тъкмо обратното — верен и великодушен мъж. Между две пръскания с препарата за чистене и без да престава да движи чевръсто ютията, питията от улица „Плант“ отсъждаше безапелационно и никога не преразглеждаше взетото решение. Всеки новопоявил се в компанията задължително й беше представян, за да получи нейното одобрение. В противен случай новодошлият биваше подлаган на безмилостни гонения.